Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

— Не мога да ви кажа много, сър. Разследваше някакъв случай в Родърхайд, в някаква уличка до реката, и се върна болен. Легна в сряда следобед и оттогава не е ставал. Цели три дни нищо не е ял и пил.

— Мили Боже! Защо не повикахте лекар?

— Не ми позволи, сър. Знаете колко е властен. Не се осмелих да му противореча. Но дните му са преброени, както сам ще се уверите, като го видите.

Наистина гледката беше отчайваща. В сивия мъглив ноемврийски ден в стаята на болния беше полутъмно, но сърцето ми се смрази от изпитото омаломощено лице, което се взираше в мен от леглото. Очите горяха трескаво, бузите бяха покрити с болезнена руменина, устните бяха жестоко напукани, кльощавите ръце върху завивката потрепваха непрестанно, гласът беше дрезгав и конвулсивен. Когато влязох, лежеше неподвижно, но щом ме видя, по проблясъка в очите му разбрах, че ме е познал.

— Е, Уотсън, май ни сполетяха лоши дни — каза с отпаднал глас, но с нещо от старото безгрижие.

— Скъпи приятелю! — възкликнах, пристъпвайки към него.

— Не се приближавай! Стой на място! — каза той с безцеремонната грубост, която бях виждал само в много критични моменти. — Ако дойдеш насам, Уотсън, ще наредя да те изгонят.

— Но защо?

— Защото така искам. Това не стига ли?

Да, госпожа Хъдсън беше права. Беше по-властен от всякога. Но изтощението му будеше жалост.

— Исках само да ти помогна — обясних.

— Точно така! Най-добре ще ми помогнеш, ако точно изпълняваш онова, което ти заръчам.

— Разбира се, Холмс.

Той поомекна.

— И не се ли сърдиш? — попита, поемайки си със затруднение въздух.

За Бога, как можех да се сърдя, когато го виждах в такова окаяно състояние?

— За твое добро е, Уотсън — прохриптя той.

— За мое добро ли?

— Знам какво ми е, една болест от Суматра. Холандците я познават по-добре, макар досега да не са постигнали особени успехи в лекуването й. Само едно е сигурно. Неизбежно води до смърт и е ужасно заразна.

Сега той говореше с трескава енергия, а дългите му ръце се тресяха неконтролируемо, докато ме отпъждаше.

— Заразна при допир, Уотсън, при допир. Стой на разстояние и всичко ще бъде наред.

— Господи, Холмс! Нима мислиш, че подобно нещо има за мен и най-малкото значение? Не би ми повлияло, дори да ставаше дума за непознат. Как можеш да предположиш, че ще ми попречи да изпълня дълга си към толкова стар приятел?

Отново пристъпих към него, но той ме отблъсна, като в очите му пламтеше гняв.

— Ако стоиш далеч, ще говоря. Ако не — върви си.

Изпитвам такова страхопочитание към необикновените способности на Холмс, че винаги съм се подчинявал на желанията му, дори когато не съм ги разбирал. Но сега бяха предизвикани всичките ми професионални умения. Можеше да ме превъзхожда във всичко друго, но в болничната стая господарят бях аз.

— Холмс — казах, — ти не си на себе си. Болният заприличва на дете и аз ще се отнасям с теб като с дете. Все едно дали ти харесва или не, ще те прегледам и ще ти предпиша лечение.

Той ме погледна неприязнено.

— Ако независимо от моето желание се налага да ме види лекар, нека поне да бъде някой, на когото имам доверие — каза той.

— Значи ми нямаш доверие?

— Имам пълно доверие в приятелските ти чувства. Но истината е, Уотсън, че в края на краищата ти си само един общопрактикуващ лекар с крайно ограничен опит и посредствени умения. Боли ме, че се налага да ти казвам тези неща, но ти не ми оставяш възможност за избор.

Бях жестоко обилен.

— Не ти прави чест, Холмс. Но поне ясно разбирам в какво състояние са нервите ти. Щом ми нямаш доверие, няма да ти натрапвам услугите си. Позволи ми да доведа сър Джаспър Мийк, Пенроуз Фишър или някой друг от най-добрите специалисти в Лондон. Но ти трябва да бъдеш прегледан, това не подлежи на обсъждане. Ако смяташ, че ще стоя и ще те гледам как умираш, без да ти помогна или да доведа някой друг, не ме познаваш.

— Знам, че намеренията ти са добри, Уотсън — каза болният с нещо средно между хлип и стон. — Искаш ли да се убедиш в своето невежество? Какво знаеш, да речем, за треската от Типанули? А за черната зараза от Формоза?

— Не съм чувал за тях.

— В Изтока има много загадъчни болести, много странни зарази, Уотсън — той спираше след всяко изречение, за да събере сили. — Напоследък научих много за тях по време на някои медицинско-криминални проучвания. Нищо не можеш да сториш.

— Може би. Но случайно знам, че доктор Ейнстрий, най-големият авторитет в областта на тропическите болести, в момента е в Лондон. Всякакви възражения са безполезни, Холмс. Веднага отивам да го доведа.