Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

— Има един, който тръгва в пет и двайсет от улица „Ливърпул“.

— Чудесно! Най-добре и ти да отидеш с него. Може да има нужда от помощ или от съвет. Очевидно се приближаваме към развръзката на тази история.

Ала нашият клиент нямаше никакво желание да ходи където и да е.

— Това са пълни глупости, господин Холмс! — опъна се той. — Откъде този човек може да знае за случилото се. Ще бъде чиста загуба на време и пари.

— Нямаше да ни изпрати телеграмата, ако не му беше известно поне нещо. Незабавно му телеграфирайте, че пристигате.

— Нямам никакво намерение да ходя там.

Лицето на Холмс придоби сурово изражение.

— Това ще направи възможно най-лошото впечатление както на полицията, така и на мен самия. Господин Амбърли, ако не се възползвате от толкова очевидна следа, която на всичкото отгоре сама ви пада в ръцете, и откажете да тръгнете по нея, можем да си помислим, че не сте заинтересуван от успешния изход на това разследване.

Това предположение сякаш ужаси нашия клиент.

— Мили Боже, щом така гледате на нещата, ще тръгна — извика той. — В първия момент изобщо не допусках, че някакъв пастор може да знае каквото и да е за цялата тази работа, но след като смятате, че…

— Да, смятам — многозначително отговори Холмс, което реши въпроса и ние с господин Амбърли тозчас потеглихме.

Преди да излезем от стаята, Холмс ме дръпна и ми даде някои напътствия, което показваше, че отдава голямо значение на това пътуване.

— Гледай на всяка цена да замине — прошепна настоятелно той. — Ако го изгубиш от поглед или реши да се върне, тичай до най-близкия телефон и кажи само: „Офейка.“ Така ще уредя нещата, че незабавно да ми предадат, където и да съм.

Никак не е лесно да се стигне до Литъл Пърлингтън, тъй като селцето е разположено на някакво разклонение на железопътната линия. Спомените ми за това пътуване не са от най-приятните. Беше ужасна жега, влакът едва-едва пълзеше, моят спътник бе кисел и мълчалив и ако случайно отвореше уста, то беше само за да направи някоя язвителна забележка за безсмислеността на пътуването, в което се бяхме впуснали. Когато най-сетне пристигнахме на малката гара, трябваше да изминем още две мили, докато се доберем до дома на викария, където някакъв представителен, достолепен и в известен смисъл надут свещеник ни прие в кабинета си. Телеграмата, която бяхме изпратили, лежеше на писалището му.

— Е, джентълмени, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

— Дойдохме тук в отговор на вашата телеграма — обясних аз.

— Моята телеграма ли? Не съм изпращал никаква телеграма.

— Става дума за телеграмата, която изпратихте на господин Джошуа Амбърли за неговата съпруга и парите му.

— Ако това е някаква шега, тя е съвсем неуместна — произнесе викарият сърдито. — Нито съм чувал за джентълмена, чието име споменахте, нито съм изпращал телеграми на някого.

Нашият клиент и моя милост се спогледахме изумени.

— Вероятно има някакво недоразумение — казах. — Да не би тук случайно да има два дома на викария? Ето, вижте телеграмата. Подписана е от Елмън, а като обратен адрес е посочен домът на викария.

— Домът на викария е един-единствен, уважаеми господине, както и самият викарий е един-единствен, а за тази телеграма заявявам отговорно, че е най-гнусна и отвратителна фалшификация, чийто произход непременно трябва да бъде разследван от полицията. Дотогава не виждам причина да си губим времето с празни приказки.

И така, господин Амбърли и моя милост отново се озовахме край пътя, минаващ през селцето, което определено ми се стори най-затънтеното кътче в цяла Англия. Тръгнахме към пощенската станция, но тя се оказа затворена. В хотелчето до гарата намерих телефон и успях да се свържа с Холмс, който беше учуден не по-малко от нас, като научи какъв е бил резултатът от нашето пътуване.

— Много странно! — повтаряше далечният глас в слушалката. — Наистина съм много изненадан. Е, скъпи ми Уотсън, май по това време няма обратен влак за Лондон. Ето че, без да искам, те обрекох на една кошмарна нощ в някаква провинциална странноприемница. Нищо, Уотсън, не се притеснявай, поне ще се озовеш, макар и за кратко, в обятията на майката природа. Ще прекараш нощта с природата и с Джошуа Амбърли и ще можеш докрай да се насладиш на общуването си с тях.

И преди връзката да прекъсне, чух сухия му смях.

Съвсем скоро се уверих, че славата на скъперник, с която се ползваше моят спътник, съвсем не бе незаслужена. Първо негодуваше колко скъпо ще ни излезе пътуването, и настоя да пътуваме в трета класа, а сега шумно се възмущаваше, че на всичкото отгоре ще трябва да плаща и за хотел. На сутринта, когато все пак тръгнахме за Лондон, беше много трудно да се каже кой от двама ни е в по-лошо настроение.