Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

— Много добре, Уотсън! И какво научи от него?

— Най-напред започна да ми разказва надълго и нашироко историята на злощастията си. Двамата крачехме по алеята и аз, естествено, се оглеждах внимателно. Не бях виждал толкова зле поддържано имение. Градината е съвсем запусната, очевидно никой не се грижи за нея. Всичко расте, както дойде, подчинявайки се на волята на природата, а не на умението на градинаря. Умът ми не побира как една стопанка на място ще търпи подобно нещо. Къщата също е занемарена до крайна степен. Очевидно горкият човек сам разбира това и дори се опитва да оправи нещата, колкото може. В средата на салона имаше голяма кофа със зелена боя, а в лявата ръка той държеше дебела бояджийска четка. Навярно, преди да дойда, беше боядисвал вратите и прозорците. Отведе ме в неприветливия си кабинет, където дълго разговаряхме. Разбира се, беше много разочарован, че не си отишъл ти самият. „Е, всъщност и не очаквах да дойде. От къде на къде ще се занимава с незначителна личност като мен, пък и след тази тежка финансова загуба нима бих могъл да привлека вниманието на знаменитост от ранга на самия Шерлок Холмс“ — рече той. Уверих го, че финансовата страна на нещата в случая няма никакво значение. „Няма, разбира се, господинът се занимава с тези неща заради самото изкуство — продължи Амбърли. — От артистична гледна точка моят случай ще заинтересува негова милост с възможността да изучи човешката природа. Нали така, доктор Уотсън? Такава черна неблагодарност не се среща всеки ден. Та аз не съм отказал да изпълня нито една нейна прищявка. Нима на друга жена са й угаждали така? Ами онзи млад човек, та той ми беше като син! Чувстваше се тук като у дома си. И вижте само как се отнесоха двамата с мен! Ах, доктор Уотсън, в какъв страшен, в какъв ужасен свят живеем!“ Старецът продължи да си излива душата все в този дух близо цял час, а може би и повече. Както изглежда, изобщо не е бил забелязал каква интрижка се завързва под носа му. Двамата със съпругата му живеели съвсем усамотено, само една прислужничка идвала през деня и си тръгвала привечер в шест. В оня паметен ден старият Амбърли, като искал да създаде някакво развлечение за жена си, бил купил два билета за Хаймаркетския театър, две места на балкона. В последния миг съпругата му се оплакала от силно главоболие и отказала да излезе. Амбърли трябвало да отиде самичък. Както изглежда, несъмнено говори истината, тъй като ми показа неизползвания билет за жена му.

— Любопитно… Извънредно любопитно — подхвърли Холмс, чийто интерес към случая явно нарастваше. — Моля те, Уотсън, продължавай! Намирам разказа ти за наистина завладяващ. Ти видя ли със собствените си очи този билет? А дали случайно не си запомнил и номера на мястото?

— Запомних го, разбира се — отговорих му с известна гордост. — Трийсет и първо място. Това беше моят номер в училищния дневник, затова веднага го запомних.

— Отлично, Уотсън! Следователно нашият познайник е трябвало да седи на мястото с номер трийсет или трийсет и две.

— Е, да, така излиза — съгласих се, макар и донякъде озадачен. — При това на ред Б.

— Чудесно! И какво още ти разказа този господин?

— Показа ми своята, както сам я нарече, съкровищничка, а тя всъщност е истински трезор — съвсем като банковите — с желязна врата и железни кепенци на прозорците. С една дума, взети са всички предпазни мерки срещу крадци, както твърдеше моят домакин. Обаче жената вероятно е имала копие от ключа и двете гълъбчета между другото са отмъкнали към седем хиляди лири в брой и ценни книжа.

— Ценни книжа ли? Интересно как ли възнамеряват да ги обърнат в пари?

— Амбърли каза, че вече е оставил на разположение на полицията списък на тези ценни книжа, и се надява, че двамата мошеници няма да могат да ги продадат. Върнал се е от театъра към полунощ и намерил трезора опразнен, вратата и прозорецът били широко отворени, от бегълците нямало и следа — нито писмо, нито някакво друго известие. От тогава до днес ни вест, ни кост от двамката. Амбърли незабавно алармирал полицията.

Холмс се позамисли.

— Казваш, че боядисвал? Какво по-точно боядисваше?

— Коридора. Но вече бе минал вратата и дървенията на стаичката, за която ти разказах.

— А не ти ли се струва, че това е малко странно занимание в неговото положение?

— Е, човек трябва да се захване с нещо, за да се разсее, така поне ми обясни той. Няма съмнение, че да си боядисваш къщата, когато жена ти току-що е избягала, е доста странен начин за разтуха, но той изобщо си е странен човек. В мое присъствие накъса на малки парченца една нейна снимка, разкъса я яростно в пристъп на безумие, като крещеше: „Не искам никога вече да виждам проклетата й физиономия.“