Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

Досега в записките си не съм имал случай да спомена Шинуел Джонсън, защото рядко съм разказвал за по-късните разследвания в кариерата на приятеля ми. В първите години на века Джонсън стана наш ценен сътрудник. С неудоволствие трябва да призная, че първо се прочу като опасен разбойник, после излежа две присъди в Паркхърст, поправи се и стана помощник на Холмс. Движеше се сред престъпния свят на Лондон и събираше информация, която често се оказваше жизненоважна в разследванията на Холмс. Ако Джонсън беше шпионин на полицията, сигурно веднага щяха да го надушат, но тъй като се занимаваше със случаи, които така и не стигаха до съд, никой в подземния свят не подозираше истинската му дейност. Ореолът на двете излежали присъди му отваряше вратите на всички нощни заведения, приюти за безпризорни или комарджийски клубове, а бързият му ум и точни наблюдения го превръщаха в идеалния агент информатор. И ето че сега Шерлок Холмс възнамеряваше да се обърне към него за помощ.

Не мога да опиша всички по-нататъшни действия на своя приятел, защото с него се разделихме, за да свърша една неотложна работа, но се уговорихме да се видим по-късно същата вечер в „Симпсън“. Когато седнахме на една малка маса до витрината с изглед към неспирната върволица по „Странд“, Холмс ми разказа по-важното от случилото се:

— Джонсън тръгна на лов — каза той. — Ще се зарови в най-дълбоките боклуци на подземния свят, защото именно там, сред самите корени на престъпността, трябва да търсим тайните на нашия противник.

— Но ако дамата отхвърля вече известните факти, защо мислиш, че евентуалните ти нови разкрития ще я отклонят от решението й?

— Кой знае, Уотсън? Женското сърце е неразрешима загадка за мъжкия ум. Жените могат да простят или да оправдаят убийство, а да мразят до смърт заради някоя незначителна обида. Барон Грюнер ми каза, че…

— Какво? Вие сте говорили?

— О, да, забравих, че не съм ти казвал за плановете си! Нали знаеш, Уотсън, че обичам да притискам противниците си и да ги гледам право в очите, за да мога сам да установя с каква мая са замесени. След като дадох инструкциите си на Джонсън, взех един файтон и се отправих към Кингстън. Заварих барона в най-приветливо настроение.

— Той позна ли те?

— Едва ли му е било трудно, защото аз просто му представих визитката си. Той е първокласен съперник — хладнокръвен, с мек глас, сдържан и ласкателен, но в същото време отровен като кобра. Истински аристократ в престъплението, човек от сой! Най-небрежно ще те покани на чаша следобеден чай и с жестоко удоволствие сам ще сипе отровата в него. Да, радвам се, че се заех с барон Адалберт Грюнер.

— Нали каза, че бил приветлив?

— Да, с приветливото мъркане на котка, съзряла лесна за улавяне мишка. Приветливостта на някои хора е по-смъртоносна от изблиците на жестокост у приматите. Първите му думи бяха много показателни: „Бях сигурен, че рано или късно ще се срещна с вас, господин Холмс. Несъмнено генерал Де Мервил ви е наел да осуетите сватбата ми с дъщеря му Вайълет. Прав съм, нали?“ Аз мълчаливо се съгласих. „Уважаеми — продължи той, — само ще съсипете доброто име, с което заслужено се ползвате, защото в този случай не е възможно да спечелите. Усилията ви ще отидат напразно, а и сигурно ще си навлечете много неприятности. Позволете да ви дам един приятелски съвет — откажете се навреме!“ „Странно! — отвърнах. — Точно същия съвет възнамерявах да ви дам и аз. Дълбоко уважавам ума и способностите ви и краткото ни лично познанство с вас вече засили почитта ми към тях. Но хайде да си поговорим мъжки. Никой няма намерение да разравя миналото ви и да ви създава излишни безпокойства. С тази история е приключено, сега сте в спокойни води. Но ако продължите да упорствате с женитбата, ще си спечелите доста влиятелни врагове, които няма да ви оставят на мира, докато не ви изгонят от Англия. Помислете струва ли си? Със сигурност ще постъпите по-умно, ако се откажете от дамата. Нали не искате тя да научи всички онези неприятни подробности от недалечното ви минало?“ Баронът има едни такива малки мустачки, като пипала на насекомо, които помръдваха, докато ме слушаше, а при последните ми думи направо се разтресоха от смеха му. „Извинете ме за смеха, господин Холмс — каза, — но наистина е забавно да ви гледа човек как се мъчите да приберете ръка, без дори да държите някакви карти. Едва ли някой може да го направи по-добре от вас, но, простете, изглеждате жалък. Нямате никакви козове, господин Холмс, никакви шансове, дори най-малкия.“ „Така мислите вие.“ „Не мисля, а знам. Нека ви изясня нещо, защото държа толкова силни козове, че мога да си позволя да ви ги покажа. Имах късмета да спечеля безостатъчно любовта на госпожица Вайълет, макар че й разказах за всички злощастни събития от миналото си. Казах й също, че сигурно ще се явят някои злонамерени личности — като вас например, — които ще се опитат да я разубеждават, и я посъветвах как да се отнася с тях. Сигурно сте чували за постхипнотично внушение, нали, господин Холмс? Е, сега може да го видите в действие. Защото един обаятелен мъж умее да «хипнотизира» и без шмекерии или измишльотини. Идете при нея, Холмс! Не се и съмнявам, че ще ви приеме, щом баща й настоява за тази визита. Тя наистина се подчинява на всяко негово желание — е, с някои изключения.“ Да, Уотсън, в този момент явно нямаше какво повече да си кажем, затова се сбогувах, влагайки цялото ми останало достойнство. Понечих да хвана дръжката на вратата, но той ме спря: „Между другото, господин Холмс — рече той, — чували ли сте за Льобрюн, френския детектив?“ „Да — отвърнах.“ „Знаете ли какво го сполетя?“ „Чух, че го нападнали някакви разбойници в района на Монмартър, пребили го и го осакатили за цял живот.“ „Точно така, господин Холмс. И по едно интересно стечение на обстоятелствата само седмица по-рано той се опитваше да си пъха носа в моите дела. Недейте и вие, господин Холмс, явно това носи лош късмет. Не един и двама са се убедили в това. Послушайте последния ми съвет: вървете си по пътя и ме оставете и аз да вървя по моя. Довиждане!“ И така, Уотсън, сега вече си изцяло в курса на събитията.