Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

Когато се свързах по телефона, чух тънък треперещ глас.

— Да, аз съм Нейтън Гаридеб. Господин Холмс там ли е? Много искам да си кажа една-две думи с него.

Приятелят ми взе слушалката и чух характерния накъсан диалог.

— Да, беше тук. Разбрах, че за вас е непознат… Откога?… Едва от два дни!… Разбира се, възможността е изключително примамлива. Ще си бъдете ли у дома довечера? Предполагам, че съименникът ви няма да е там… Значи ще дойдем, защото предпочитам да поприказваме в негово отсъствие… С мен ще бъде доктор Уотсън… От бележката ви разбрах, че не излизате често… Да, към шест часа ще бъдем при вас. Няма нужда да казвате на американския адвокат… Много добре. Дочуване.

Беше чудесна пролетна вечер, падаше здрач и дори улица „Литъл райдър“, една от най-малките пресечки на „Еджуеър роуд“, на хвърлей място от Тайбърн, изглеждаше позлатена и прекрасна под косите лъчи на залязващото слънце. Къщата, към която ни насочиха, беше голяма старинна постройка от началото на осемнайсети век с плоска тухлена фасада, от която бяха издадени само двата големи прозореца на приземния етаж. Оказаха се прозорците на голяма стая, в която клиентът ни прекарваше деня. Пътьом Холмс посочи месинговата табелка със странното име.

— Отпреди години е, Уотсън — отбеляза той, сочейки потъмнялата повърхност. — Както и да стоят нещата, той наистина се казва така и това трябва да се отбележи.

Къщата имаше общо стълбище, в преддверието можеха да се прочетат няколко имена, на фирми и на частни лица. Не беше сграда с апартаменти под наем, а по-скоро пансион за ергени. Клиентът ни отвори лично, извинявайки се, че портиерката си тръгвала в четири. Господин Нейтън Гаридеб се оказа много висок, отпуснат, мършав и плешив мъж на около шейсет години. Имаше набраздено лице с нездравия тен на човек, който не полага никакви физически усилия. Заради очилата с големи кръгли рамки и стърчащата козя брадичка, съчетани с прегърбената стойка, човек оставаше с впечатлението, че се привежда насреща му с любопитство. Имаше вид обаче на добронамерен, макар и ексцентричен човек.

Стаята беше не по-малко странна от обитателя й. Приличаше на малък музей — просторна, с множество шкафове и етажерки, претъпкани с геологични и анатомични образци. Кутии с пеперуди висяха от двете страни на вратата. Голямата маса в средата беше затрупана с всевъзможни вехтории, сред които стърчеше голямата месингова тръба на силен микроскоп. Краткият оглед ме накара да се удивя от универсалните интереси на домакина ни. Тук кутия с антични монети, там етажерка със сечива от кремък. Зад масата в центъра — голям шкаф с кости. Над него — редица гипсови черепи с надписи: „Неандерталец“, „Хайделбергски човек“, „Кроманьонец“. Явно бе изучавал какво ли не. В дясната ръка домакинът ни държеше гюдерия, с която лъскаше монета.

— Сиракуза, от най-добрия период — обясни и я вдигна. — Накрая качеството спада. Но според мен в този период са ненадминати, макар някои да предпочитат александрийската школа. Ето ви стол, господин Холмс. Чакайте да махна тези кости. А вие, сър, о, да, доктор Уотсън, ако бъдете така добър да преместите японската ваза… Виждате скромните ми увлечения в живота. Докторът все ми се кара, че никога не излизам, но защо да излизам, когато толкова много неща ме задържат тук? Повярвайте ми, надлежното каталогизиране само на един от тези шкафове ще отнеме три месеца.

Холмс се огледа с любопитство.

— Нима твърдите, че не излизате никога ?

— От време на време отскачам до „Сотби“ и „Кристи“. Иначе много рядко напускам стаята си. Не съм съвсем здрав, а проучванията ми отнемат много време и сили. И можете да си представите, господин Холмс, какъв потрес — приятен, но ужасен — бе за мен да чуя за това невъобразимо богатство. Нужно е да намерим само още един Гаридеб и сигурно ще успеем. Имах брат, но той вече е покойник, а жените са изключени според условията на завещанието. Не може да няма на света и други хора с това име. Чувал съм, че сте се справяли с всякакви случаи, затова се обърнах към вас. Разбира се, господинът от Америка е напълно прав, трябваше първо да се посъветвам с него, но го направих за добро.

— Мисля, че всъщност сте постъпили много мъдро — каза Холмс. — Но наистина ли горите от нетърпение да наследите имот в Америка?

— О не, сър. Нищо не е в състояние да ме накара да оставя колекцията си. Но господинът ме увери, че щом влезем във владение на наследството, ще откупи моя дял. Спомена сумата пет милиона долара. В момента на пазара има десетина експоната, които биха попълнили празнините в колекцията ми, а не мога да ги купя, защото нямам неколкостотин лири. Представяте ли си какво бих могъл да направя с пет милиона долара? Та това е основата на една национална колекция. Ще се превърна в Ханс Слоун на своето време.