Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

— Не звучи зле — ухили се Сам Мъртън.

— Ти тръгвай и кажи на холандеца да се размърда. Аз ще се погрижа за тоя мухльо, ще го подведа, че диамантът е в Ливърпул. Дявол да го вземе, това скрибуцане много ме изнервя! Докато разбере, че не е в Ливърпул, диамантът вече ще е на четири части, а ние ще сме волни птички. Ела насам, да не си пред ключалката. Ето го.

— Не разбирам как не те е страх да го носиш.

— А къде може да е на по-сигурно място? Щом ние го откраднахме от Уайтхол, защо някой друг да не го отмъкне от моето жилище?

— Дай да го видя.

Граф Силвиус хвърли не особено ласкав поглед към съучастника си и не обърна внимание на мръсната ръка, протегната към него.

— Какво, да не си мислиш, че ще го грабна? Стига толкова, шефе, омръзнаха ми приумиците ти.

— Хайде, Сам, не се засягай. Не можем да си позволим да се караме. Ела до прозореца, ако искаш да го видиш в целия му блясък. Подръж го срещу светлината! Така!

— Благодаря!

С един скок Холмс скочи от креслото на манекена и сграбчи скъпоценния камък. Държеше го в едната ръка, а в другата беше насочил револвер към главата на графа. Двамата злодеи се дръпнаха напълно изумени. Преди да се опомнят, Холмс натисна кончето на електрическия звънец.

— Без насилие, господа, без насилие, ако обичате! Няма смисъл да трошим мебелите! Не може да не разбирате, че сте в безизходица. Долу чака полицията.

Объркването на графа бе по-силно от яростта и страха.

— Но как, по дяволите…?

— Нищо чудно, че се изненадвате. Не знаете, че в спалнята ми има втора врата, която води към нишата зад тази завеса. Май ме чухте, когато замених манекена, но късметът беше на моя страна. Той ми даде възможност да подслушам крайно интересния ви разговор, който щеше да е съвсем скучен, ако знаехте за моето присъствие.

Графът направи жест, който изразяваше примирение.

— Победихте ни, Холмс. Мисля, че сте самият дявол.

— Е, при всяко положение не съм далеч от него — отвърна Холмс с любезна усмивка.

Мудният ум на Сам Мъртън постепенно осъзнаваше положението. Щом чу тропота откъм стълбището, той най-сетне наруши мълчанието.

— Шпионирал ни е, така ли? — възкликна той. — Ами проклетото скрибуцане? Ами че то още се чува.

— Така е — отвърна Холмс. — Напълно сте прав! Нека си свири. Тези модерни грамофони са забележително откритие.

Полицаите нахлуха, щракнаха белезниците и престъпниците бяха отведени до каретата, която чакаше отвън. Уотсън поостана, за да поздрави Холмс за поредното листче в лавровия му венец. Но разговорът им бе прекъснат от невъзмутимия Били с поднос, на който имаше визитка.

— Лорд Кантълмиър, сър.

— Покани го, Били. Видният пер, който действа от името на най-височайши среди — каза Холмс. — Чудесен и самоотвержен мъж, но малко старомоден. Защо не го накараме да се поотпусне? Дали да си позволим една дребна волност? Сигурно не знае нищо за случилото се.

Вратата се отвори и влезе висок човек със строго продълговато лице с остри черти и средновикториански бакенбарди, които не съответстваха на отпуснатите рамене и вялата му походка. Холмс пристъпи към него любезно, но лордът, макар да подаде ръка, почти не отговори на ръкостискането.

— Добре дошли, лорд Кантълмиър. Малко е мразовито за това време на годината, но вътре е доста топло. Ще позволите ли да взема палтото ви?

— Не, благодаря, няма да го свалям.

Холмс настоятелно го хвана за ръкава.

— Моля, нека ви помогна! Приятелят ми доктор Уотсън ще ви увери, че промените в температурата са много опасни.

Негова светлост освободи ръката си малко нервно.

— Чувствам се съвсем удобно, сър. Няма нужда да оставам. Просто наминах, за да разбера как върви работата, с която така лекомислено се захванахте.

— Трудно, много трудно.

— Опасявах се, че така ще стане.

В думите и поведението на възрастния придворен имаше явен сарказъм.

— На всички ни се случва един ден да се сблъскаме с нещо, което не е по силите ни, господин Холмс, но това поне ни лекува от самодоволството.

— Да, сър, доста съм озадачен.

— Несъмнено.

— Особено по един въпрос. Може би ще ми помогнете?

— Твърде късно ме молите за съвет. Мислех, че методите ви са чудодейни. И все пак с готовност ще ви помогна.

— Разбирате ли, лорд Кантълмиър, имаме всички доказателства, за да осъдим тези, които са извършили кражбата.

— Когато ги заловите.

— Точно така. Но въпросът е как да постъпим с онзи, у когото камъкът се е озовал в крайна сметка?