Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

— Но какъв е мотивът?

— Извършено е от лице, което не може да си позволи неуспех, от лице, заемащо неповторимо място, дължащо се на факта, че то не се проваля в нищо. Великият мозък и голямата организация се насочват към унищожаването на един-единствен човек. Като че ли се чупи орех с парен чук, получава се нелепо и разточително изразходване на енергия, но в крайна сметка орехът наистина е счупен.

— А как Мориарти се е забъркал във всичко това?

— Мога само да кажа, че първата вест ни бе донесена от негов помощник. Нашите американци са знаели какво вършат. За да изпълнят задачата си в Англия, те са влезли в съдружие — както би постъпил всеки чуждоземен престъпник — с този велик майстор на престъплението. Оттогава насетне дните на жертвата им са били преброени. Най-напред професорът се е задоволил да използва каналите си, за да открие набелязания човек. После е дал насока, какъв да е подходът. Накрая, след като е получил сведения, че пратеникът му се е провалил, се е намесил лично, за да покаже как се справя един майстор. Чухте ме, когато предупредих в имението Бърлстоун, че бъдещата опасност е по-голяма от миналата, нали? Не бях ли прав?

Баркър, обзет от безсилен гняв, заудря главата си с юмрук.

— Нима искате да кажете, че трябва да се примирим? — попита той. — Нима твърдите, че никой не може да надвие този сатана?

— Не съм казал такова нещо — възпротиви се Холмс, а очите му сякаш се бяха взрели далеч в бъдещето. — Не твърдя, че не може да бъде победен. Но се нуждая от време, дайте ми време!

Известно време всички мълчахме, докато пророческият поглед се напрягаше, за да проникне в забулената от неизвестността загадка.

Беше девет часа вечерта на 2 август — най-ужасния август в историята на човечеството. Страховитата тишина и смътното очакване, стаени в соления неподвижен въздух, сякаш подсказваха, че над грешната земя надвисва Божието проклятие. Слънцето бе залязло отдавна, но на изток ниско на хоризонта се простираше кървавочервен зев като отворена рана. Звездите отгоре сияеха ярко, в залива блещукаха светлините на корабите. Двамата прочути германци стояха до каменния парапет на градинската алея пред ниската дълга къща с безброй прозорци и гледаха широката извивка на брега в подножието на високата варовикова скала, на която Фон Борк като скитащ орел се бе приютил преди четири години. Приведени един към друг, те говореха тихо и доверително. Отдолу огънчетата на цигарите им вероятно приличаха в мрака на тлеещите очи на зъл дух.

Фон Борк бе забележителен човек, който едва ли имаше равен сред всичките предани агенти на кайзера. Неговите качества бяха предопределили избора му за мисията в Англия, най-важната, а след като я пое, дарбите му ставаха все по-очевидни за шестимата души на света, които бяха наясно с истината. Един от тях беше сегашният му събеседник, барон Фон Херлинг, главният секретар на посолството, чийто огромен бенц от сто конски сили запречваше селския път в очакване да върне собственика си в Лондон.

— Нещата вече се развиват стремително и съвсем по график. Доколкото мога да преценя посоката на събитията, вероятно до една седмица ще се приберете в Берлин — каза секретарят. — Там, драги Фон Борк, ще останете учуден от топлия прием, който ще ви окажат. По една случайност знам какво мислят висшите кръгове за работата ви в тази страна.

Секретарят беше едър мъж, широкоплещест и висок, а навикът му да говори бавно и отмерено бе най-големият актив в политическата му кариера. Фон Борк се засмя неодобрително.

— Не е особено трудно да измамиш тези островитяни — отбеляза той. — Не можете да си представите по-наивен и прост народ.

— Не съм съвсем сигурен — каза замислено другият. — Те издигат странни и неочаквани прегради, които човек трябва да се научи да предвижда. Точно привидната им простота е капан за чужденеца. Отпърво ти се струват съвсем хрисими. После внезапно усещаш нещо твърдо и разбираш, че си се натъкнал на стена и трябва да приемеш този факт. Ето например типично английските им условности, които просто трябва да се спазват.

— Имате предвид „добрия тон“, „правилата на играта“ и други подобни? — въздъхна Фон Борк с вид на препатил човек.

— Имам предвид английските предразсъдъци и условности и чудатите им проявления. Мога да ви дам като пример един от най-големите си гафове — вече си позволявам да говоря за това, защото достатъчно отблизо познавате работата ми, та да сте наясно с онова, което съм постигнал. Стана, когато бях за пръв път тук. Поканиха ме за края на седмицата в провинциалната къща на един министър. Разговорът беше изумително непредпазлив.