Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

Макмърдо установи, че те охотно разказват за миналите си подвизи — споделяха ги с почти скромната гордост на хора, вършили добрини и служили безкористно на обществото. По отношение на бъдещата си задача пазеха мълчание.

— Избраха ни, понеже и двамата не пием — обясни Лолър. — Знаят също, че умеем да си държим езика зад зъбите. Не бива да се обиждате, ние изпълняваме заповедите на областния делегат.

— Разбира се, всички участваме солидарно в тези неща — каза Сканлан, другарят на Макмърдо, когато четиримата седнаха да вечерят.

— Така е. Готови сме да разказваме до зори как бяха убити Чарли Уилямс или Саймън Бард, както и за каквото и да е от миналото. Но за сегашната работа може да стане дума само след като я свършим.

— На пет-шест души тук имам какво да кажа — рече Макмърдо и изруга. — Но сигурно не сте тръгнали за Джак Нокс от Айрън хил, макар че самият аз съм готов немалко да направя, за да си го получи с лихвите.

— Не, засега нямаме предвид него.

— Да не сте дошли за Херман Щраус?

— И той не влиза в сметката.

— Е, не можем да ви принудим да ни кажете насила, но щеше да е добре да знаем.

Лолър се усмихна и поклати глава. Беше непреклонен.

Независимо че гостите си мълчаха, Сканлан и Макмърдо твърдо бяха решили да не изпускат „веселбата“, както казваха те. Затова, когато рано една сутрин Макмърдо чу, че гостите крадешком се измъкват по стълбите, той събуди Сканлан и двамата бързо се облякоха. Лолър и Андрюс бяха оставили вратата отворена. Още не се беше разсъмнало и на светлината от уличните фенери видяха далеч напред двамата мъже, крачещи един до друг. Последваха ги безшумно през дълбокия сняг.

Квартирата беше почти на края на града и не след дълго пратениците стигнаха до близкия кръстопът. Там чакаха трима мъже, с които Лолър и Андрюс оживено поговориха. Нататък продължиха петимата заедно. Ясно беше, че за предстоящата работа са нужни повече хора. От кръстовището тръгваха пътища за няколко различни мини. Пришълците поеха към Кроу хил — процъфтяващ рудник, уверено ръководен от Джосая Дън, управител от Нова Англия, който успяваше да поддържа реда и дисциплината въпреки терора.

Вече се разсъмваше и работниците, поединично или на групички, бавно напредваха по черния път.

Макмърдо и Сканлан се присъединиха към тях, като не изпускаха от очи хората, които следяха. Падна гъста мъгла и от дълбините й изведнъж се чу писъкът на парна сирена. Този сигнал означаваше, че остават десет минути до потеглянето на асансьорите и началото на трудовия ден. Когато стигнаха откритото пространство до шахтата, там вече чакаха стотина миньори, тропаха с крака и дъхтяха на измръзналите си пръсти, защото студът бе кучешки. Пришълците стояха отстрани до сградата на подемната машина. Сканлан и Макмърдо се изкачиха на една купчина шлака, откъдето всичко се виждаше като на длан. По някое време минният инженер, едър брадат шотландец на име Менгис, излезе от сградата и наду свирката, за да започне спускането на клетките.

В същия миг се появи висок и тромав млад човек с гладко обръснато сериозно лице, който бързо крачеше към входа на мината. Когато наближи, забеляза смълчаната и неподвижна група до пристройката. Мъжете бяха с нахлупени шапки и вдигнати яки, за да скрият лицата си. За миг сърцето на младия управител се сви, усетило хладната ръка на смъртта, но той почти веднага се отърси от това чувство и се отправи към неканените пришълци.

— Кои сте вие? — попита, докато приближаваше. — Защо се мотаете тук?

Отговор не последва. Андрюс направи крачка напред и стреля в корема на човека. Стотината чакащи миньори стояха неподвижни и безпомощни като парализирани. Управителят затисна раната с ръце и се преви одве. После тръгна, клатушкайки се, но тогава стреля и друг нападател и той се строполи на една страна, като риташе с крака и се мъчеше да намери опора в купчина сгурия. Менгис изрева яростно и се хвърли към убийците с гаечен ключ в ръка, но те стреляха два пъти в упор и шотландецът се строполи мъртъв в краката им.

Част от миньорите понечиха да се намесят — чу се вик, изразяващ жалост и яд, — но двама от пришълците изпразниха револверите си над тълпата, хората се пръснаха и побягнаха. Някои хукнаха право към Върмиса.

Когато една групичка от най-храбрите се събра и се завърна в мината, бандата убийци бе изчезнала в утринната мъгла и нямаше нито един свидетел, който да съобщи под клетва самоличността на престъпниците, извършили двойно убийство в присъствието на стотина очевидци.