Агата Кристи - Фатален шанс

Франсес Клоуд бе единствената дъщеря на лорд Едуард Трентън, който тренираше конете си в околностите на Уормсли Хийт. Пълното му разоряване бе сметнато от посветените в неговите дела за милостиво спасение от по-лоша участ. Носеха се слухове за коне, претърпели пълен провал на състезанията в най-неочаквани моменти, клюки за предприето разследване от жокейския клуб. Но лорд Трентън успя да запази репутацията си почти неопетнена и постигна задоволително споразумение с кредиторите си, което му позволи да изживее остатъка от дните си в Южна Франция далеч по-охолно, отколкото му позволяваха възможностите. За неочаквано благоприятното стечение на обстоятелствата лордът дължеше благодарност на уменията и специалните усилия на своя адвокат Джереми Клоуд. Клоуд бе сторил далеч повече от нормалните задължения на един адвокат към клиента си и дори бе платил гаранции от собствения си джоб. Освен това бе демонстрирал силно възхищение от Франсес Трентън и когато му дойде времето и бащините й проблеми напълно бяха решени, Франсес стана мисис Джереми Клоуд.

С какви чувства встъпи тя в този брак никой никога не разбра. Единственото, което можеше да се каже, бе, че се справи блестящо със своята част от сделката. Прояви се като пълноценна и вярна съпруга на Джереми, грижлива майка на сина му. Всячески защитаваше интересите на мъжа си и никога не показа, че женитбата й е била нещо друго, освен проява на собствената й свободна воля.

В отговор членовете на фамилията Клоуд се отнасяше с изключително уважение и възхищение към Франсес. Гордееха се с нея, съобразяваха се с преценките й, но нито един от тях не се чувстваше достатъчно близък с нея.

Никой не знаеше мнението на самия Джереми Клоуд за брака му, защото всъщност на никого не беше известно какво точно мисли и чувства той по какъвто и да било въпрос. Хората го наричаха „сухар“. Репутацията му като човек и адвокат бе много висока. Кантората „Клоуд, Брънскил и Клоуд“ никога не се заемаше със съмнителни дела. Не бяха блестящи, но всички ги смятаха за доста солидна кантора. Преуспяваха в работата и семейството на Джереми живееше в прекрасна къща в стил, характерен за XVIII век, съвсем близо до Маркет Плейс. Поддържаха голяма градина, където напролет овошките образуваха море от бели цветчета.

След вечерята Франсес и Джереми се преместиха в една стая с изглед към градината. Една, петнайсетгодишната прислужница, поднесе кафето. Дишането й бе учестено и развълнувано.

Франсес си наля малко кафе в чашката. Беше горещо и силно. Отпи и се обърна с похвала към Една:

— Кафето е превъзходно, Една.

Момичето поруменя от удоволствие и излезе, като тайничко се чудеше на хорския вкус. По нейно мнение кафето трябваше да бъде с блед кремав оттенък, много сладко и с голямо количество мляко.

В стаята с изглед към градината семейството отпиваше от кафето — черно и без захар. По време на вечерята бяха водили лек, неангажиращ разговор — за познати, които бяха срещнали, за завръщането на Лин, за перспективите на земеделието в близко бъдеще. Но сега, останали насаме, и двамата мълчаха.

Франсес се облегна назад в креслото и впери поглед в съпруга си. Джереми явно не усещаше, че тя го наблюдава. Прокара дясната си ръка по горната си устна. Макар и да не го съзнаваше, този жест бе характерен за него при силно вътрешно вълнение. Франсес го бе забелязала само няколко пъти — когато синът им Антъни беше още малък и лежеше тежко болен; докато се притесняваше за решението на съда по важно дело; при избухването на войната в очакване да чуе официалното съобщение по радиото и при известието за кончината на Антъни след последния му отпуск.

Франсес помисли малко, преди да заговори. Семейният им живот бе щастлив, но те рядко обсъждаха проблемите си. Тя уважаваше неговата сдържаност, както и той нейната. Дори при пристигането на телеграмата, известяваща за смъртта на Антъни, нито един от двамата не рухна.

Той я прочете, а после погледна жена си. Тя само попита: „Това ли е?“

Джереми кимна с глава, прекоси стаята и сложи телеграмата в протегнатата й ръка.

За миг останаха безмълвни. После той каза: „Бих искал да мога да ти помогна, скъпа“. А тя отвърна с твърд глас, без да пролее нито една сълза, само усети ужасяваща празнота и болка: „За теб е не по-малко мъчително“. Той я погали по рамото: „Да, така е…“ После се запъти към вратата с леко залитаща походка, но все пак се владееше. Изглеждаше толкова състарен докато излизаше с думите: „Няма какво да се каже… всичко е безполезно…“