Павел Вежинов - Следите остават

— Какво има, момченце?

— Може ли да видя господин Тороманов — попита учтиво Пешо.

— За какво ти е? — каза жената и в гласа и се мярна учудване.

Едва сега Пешо забеляза, че в ръката си госпожа Тороманова държи запалена цигара.

— Става дума за един ключ — все така вежливо добави момчето.

Пешо ясно забеляза колко много се смути жената от неочаквания му отговор. Тя трепна, очите и в миг се присвиха, после отново широко се отвориха.

— Какъв ключ? — попита тя с променен глас.

— Господин Тороманов си е загубил включа! — почти с удоволствие отвърна Пешо.

— Глупости, никакъв ключ не е загубил! — нервно възкликна жената.

— Искам да кажа — той по погрешка го е сменил с моя.

Внезапно лампите на стълбището угаснаха — те бяха с автоматичен прекъсвач. Пешо усети как край него мина червеният пеньоар, лъхна го силен неприятен парфюм.

После лампите отново светнаха.

— Почакай малко! — каза вече успокоена жената и изчезна бързо в апартамента.

След малко на прага се показа Тороманов. Както Пешо сам очакваше, по цялото му лице се бе разляла любезна, почти угодническа усмивка.

— Ти ли си, Малкият? — попита той ласкаво. — Та какво, казваш, станало?

— Нали, помните, господин Тороманов, че аз ви върнах снощи загубения ключ…

— Помня, мойто момче, как да не помня!

— Добре, ама е станала грешка… Аз съм ви дал моя ключ, пък съм задържал вашия.

Тъй ли? — трепна Тороманов. — Гледай ти работа! А къде е моят ключ?

Пешо го извади от джоба си и вежливо показа. Както първия път, стори му се, че човекът с белите дрехи просто алчно го грабна от ръцете му, широкото му пълно лице потъмня от приток на кръв.

— Браво! Много ти благодаря! — каза той с не—престорена благодарност.

— А ще ми върнете ли сега моя? — попита Пешо.

— Разбира се! — възкликна Тороманов. — Ей сегичка.

Тороманов с неочаквана за пълнотата му пъргави—на изчезна в апартамента и след малко се върна с ключа и някаква книжка кесийка в ръцете.

— Това са бонбони! — каза той добродушно и бързо ги пъхна в ръцете му. — Да се почерпиш! Добрите и съзнателни момчета трябва да получават награда за усърдието си!

Пешо взе бонбоните, смутено измънка някаква благодарност.

— А откъде разбра, че живея тука? — попита Тороманов е невинен глас.

— Видях ви, като влязохте в кооперацията.

— Ама пък и аз, без да искам, те подведох… А в същност бях на гости в съседната кооперация, там тяхното момиченце хвърли ключа… А как ми научи името?

— Разпитах хората — отвърна Пешо. — Те ми казаха.

— Тъй, тъй… Браво, умно момче!… — измънка Тороманов.

С това завърши и разговорът. Тороманов бащински шляпна момчето по слабичкото вратле, намигна му и влезе в апартамента. Пешо заслиза по стълбите замислен.

Човекът с белите дрехи се бе държал толкова естествено, отговорите му бяха така разумни и убедителни, че Пешо наистина се почувствува разтревожен.

Долу на улицата го чакаха приятелите му. Като зърна любопитните им очи, Пешо още повече се намръщи. Няма що — трябва да им разкажа цялата истина! Той не изпусна нито една дори най-малка подробност и накрая горчиво заключи:

— Казах ли ви аз да не обаждаме нищо на милицията! Сега хората просто щяха да ни се изсмеят!

Коста и Веселин подтиснато мълчаха. Пръв се опита да разведри настроението Веселин.

— Каквото и да приказваш — измърмори той, — едно нещо си остава непроменено — ключът не е от неговата квартира!

— Е, какво от това?

— Как какво! Та това според теб не е ли съмнително. Вместо да ти каже истината, той отново те е излъгал! Тоя човек на всяка крачка те лъже, а ти си готов да му вярваш!

Лицата на Пешо и Коста се разведриха.

— Най-добре е — подхвана обнадежден Коста — отново да му проверим всички лъжи! Нали уж бил в нашата кооперация, та там някакво момиченце му хвърлило ключа! Добре, аз вчера ви казах, че в кооперацията живеят три момиченца — Павлина, Зорето и Верка… Можем да ги разпитаме идвал ли е при тях Тороманов, вярно ли е, че са му хвърлили ключа…

Тая мисъл им хареса, тримата веднага се заловиха за нея. Пръв обаче изказа съмнение в сполуката Пешо.

— И трите момиченца са много малки! — подхвърли той. — Как ще ги разпитаме? Те само ще се пулят и ще се плашат от нас! Нищо няма да излезе — от цялата работа!

— Не! Ще излезе! — възрази оживено Веселин. — Ще накараме Юлия да ги разпита! И тя е момиче, ще знае как да ги подхване!

Другите двама колебливо се спогледнаха.

— По-хубаво да не мешаме Юлия в тия работи! — поклати глава Коста. — Вместо полза, току—виж, че направила някоя беля!