Павел Вежинов - Следите остават

— Екстра работа! — извика Веселин.

— Хубаво си го измислил — добави Пешо.

След като взеха това решение, и тримата се успокоиха. Пешо и Веселин отидоха да обядват, Коста остана да пази пред кооперацията. Не трябваше в никои случай да пропуснат излизането на Тороманови. Това беше необходимо, за да изпълнят свободно задачата си.

Към четири часа следобед семейство Тороманови напусна жилищната сграда и се запъти бавно по улицата. Тоя път човекът с белите дрехи беше без чантата за пазаруване, широкото му лице изглеждаше съвсем неподвижно и незаинтересовано от околния свят. Щом Тороманови свиха по първата напречна улица, тримата приятели бързо се измъкнаха от своето скривалище в кварталната градинка и поеха към дома. Пред външния вход Пешо внезапно спря.

— Веселине, ти ще останеш тук! — каза той решително.

Веселин вдигна смаян веждите си.

— Аз да остана? Защо?

— Защото някой трябва да ни пази! Хората мога да се върнат!

Това беше напълно разумно, но Веселин целият се наежи.

— А защо аз да остана? Нека остане Коста!

— Не, ти ще останеш! — поклати решително глава Пешо. — Коста знае точно вратата!

— На нея нали има надпис?

— Може да има, но ти ще останеш да пазиш!

— А защо пък ти да не останеш?

Пешо го погледна учуден — наистина само това не бе му минавало през ума, Коста, който внимателно слушаше спора, се почеса загрижено по носа.

— Нали Пешо е командирът! — каза той не съвсем решително. — Нали той командува цялото ято!

— Да, но тука не сме на самолетите, тая работа е друга…

— Все едно! — каза сърдито Коста. — Но ако толкова не искаш да останеш, тогава ще остана аз…

— Добре, добре, няма нужда! — измърмори Веселин и обърна гръб, но лицето му си остана намръщена.

Пешо и Коста влязоха във входа малко подтиснати от неочаквания спор. Стълбището беше тихо и прохладно, тук не блестеше яркото лятно слънце. На етажните площадки те несъзнателно поспираха за миг и подозрително поглеждаха затворените врати. Сега им се струваше, че през малките стъклени шпионки ги поглеждат недоверчиво дебнещи очи, че с укор и съмнение ги отпращат нагоре по стълбите. Когато двамата приятели спряха на четвъртия етаж и зърнаха медната табелка на апартамента, те едновременно усетиха как силно бият сърцата им. Никога досега те не бяха вършили такава опасна и забранена работа, никога не бяха отваряли чужди врати. Пешо бръкна в джоба си със запотена ръка, която така много се бе сгорещила, че усети ключа като парченце лед.

— Ами ако има вътре някой! — каза той шепнешком. Лицето и на Коста бе съвсем разколебано.

— И аз туй си помислих! — отвърна той тихо.

— Може да им е пристигнал гост, може той да им отваря вратата отвътре…

Коста прехапа устни. И това е възможно! Понякога у тях идваше баба им, стоеше с месеци, а не я вписваха в жилищното табло.

— Тогава да се върнем! каза смутено Коста.

— Не! — късо и решително отвърна Пешо. — В никакъв случай!

Коста го погледна, учуден от бързата промяна. Можеше ли той да разбере, че Пешо си бе спомнил внезапно за Веселин, който ги чакаше долу при входа, че си бе представил за миг подигравателния му поглед. Хубав командир, който се изплашва още при първата опасност!

— Ти пази на стълбите! — вече с по-висок глас добави Пешо и решително се запъти към входната врата на апартамента.

Когато пъхна ключа в секретната ключалка, сърцето му отново силно заби. Струваше му се, — че всеки миг вратата ще се отвори пред носа му, че на прага ще се покаже сърдит човек и ще го хване за ухото. Все пак, колкото и да беше смутен, той разбра, че ключът малко трудно се вмъкна в ключалката. Не оставаше, освен да превърти. Раз—два!

— Не може! — каза Пешо тихо и обърна към Коста запотеното си лице.

— Опитай още веднъж!

Пешо опита отново, но ключът не можеше да се превърти — беше вече съвсем ясно, че не е за тази ключалка.

— Не може! — повтори той с леко разтреперан глас.

— Добре, тогава да се махаме! — отвърна Коста, като поглеждаше надолу по стълбите.

Пешо дръпна ключа обратно, но той не помръдна. Уплашен, той го задърпа силно. Никакъв резултат. Изведнъж момчето усети как студена пот обля гърба му.

— Не може! — каза той.

— Е, разбрах, да отиваме!

— Ключът не излиза — поясни Пешо.

Коста отново погледна надолу по стълбите — стори му се, че на партера щракна вратата на асансьора.

— Ела да пазиш ти!

Коста отиде до вратата, улови ключа и със съвсем леко движение, сякаш нищо не е било, го измъкна навън. Докато двете момчета слизаха бързо надолу, струваше им се, че цяла планина се е смъкнала от плещите им. На улицата ги чакаше Веселин — лицето му се бе удължило от нетърпение.