Агата Кристи: Пътник за Франкфурт

— Да. Професор Шорам казва, че отговорът е не. Той реши, че това е против… — тя се спря за момент и погледна към човека на стола. Той направи леко движение с глава, с едната си ръка и от устата му излязоха няколко гърлени звуци. Тя изчака и после продължи: — Той самият ще ви каже, че се страхуваше. Страхуваше се от това, което науката е извършила в момента си на тържество. Нещата, които е изобретила и опознала, които е открила и дала на света. Чудотворните лекарства, които невинаги са били чудотворни, пеницилинът, който е спасил живота на хора и е отнел живота на хора, сърдечните трансплантации, които донесоха обезверяването и разочарованието от неочакваната смърт. Той е живял във времето, когато е бил разбит атомът — нови оръжия, които убиват. Трагедиите на радиоактивността, замърсяването, до което доведоха новите индустриални открития. Страхува се от всичко, което науката би могла да направи, ако се използва безразборно.

— Но това е нещо полезно. Ще бъде от полза за всички — извика Мънроу.

— Както са били и много други неща. Винаги са ги приветствали като изключително полезни за човечеството, като велики чудеса. А след това идват страничните ефекти и още по-лошо — фактът, че понякога вместо полза, нанасят вреда. Ето защо той реши да се откаже. Той казва — тя започна да чете от един лист, който държеше, а от своя стол той закима с глава, съгласявайки се с нея: „Доволен съм, че постигнах това, което си бях поставил за цел, че направих своето откритие. Но реших да не го публикувам. То трябва да бъде унищожено. И беше унищожено. И отговорът ми към вас е не. Няма благосклонност по желание. Някога можеше и да има, но сега всички формули, ноу-хау, бележките ми и информацията за необходимите действия ги няма — изгорени са и са превърнати в пепел. Аз унищожих интелектуалната си рожба.“

Робърт Шорам се мъчеше да каже нещо с хриплив и неясен глас:

— Унищожих интелектуалната си рожба и никой на света не знае как съм стигнал до нея. Имаше един човек, който ми помагаше, но той е мъртъв. Умря от туберкулоза, една година след като постигнахме успеха си. Трябва да си вървите. Не мога да ви помогна.

— Но тези ваши знания означават, че можете да спасите света!

Човекът на стола издаде странен звук. Беше смях. Смехът на осакатен човек.

— Да спася света! Да спася света! Каква фраза! Нали това мислят, че правят вашите младежи! Те вървят напред с насилие и омраза, за да спасят света. Но не знаят как! Ще трябва да го направят_ сами_, със собствените си сърца, със собствените си умове. Не можем да им дадем изкуствен начин да го направят. Не. Изкуствена доброта? Изкуствена милост? Нищо подобно. Не би била_ истинска. _Не би означавала нищо. Би била срещу природата. — Той изрече бавно: — Срещу Бога.

Последните две думи дойдоха неочаквано, ясно изречени.

Той огледа слушателите си. Сякаш ги молеше да го разберат, а в същото време не се надяваше истински на това.

— Имах право да унищожа всичко, което бях създал…

— Много се съмнявам — каза мистър Робинсън. — Знанието си е знание. Вие сте дали живот — не трябва да рушим онова, което сме създали.

— Имате право на мнение, но трябва да премете факта.

— Не — мистър Робинсън изрече думата със сила.

Лиза Нойман се обърна гневно към него.

— Какво искате да кажете с това „не“?

Очите й святкаха. Хубава жена, помисли мистър Робинсън. Жена, която вероятно през целия си живот е бяла влюбена в Робърт Шорам. Обичала го е, работила е с него, а сега живееше до него, грижейки се за него със своята интелигентност, като му предлагаше преданост в най-чистата й форма, без съжаление.

— През живота си човек научава някои неща — каза мистър Робинсън. — Не мисля, че аз ще живея дълго. Първо, защото теглото ми е прекалено голямо. — Той въздъхна, поглеждайки към огромното си тяло. — Но има някои неща, които зная. Прав съм, Шорам. Ще трябва да признаете, че съм прав. Вие сте честен човек. Не бихте унищожили работата си. Не бихте могли да стигнете до там. Все още имате всичко някъде, заключено, скрито, може би дори не в тази къща. Бих предположил, но това е само предположение, че го пазите в някой сейф или банка. Тя също знае, че е там. Вие й вярвате. Тя е единственият човек в света, на когото вярвате.

Шорам каза този път с почти ясен глас:

— Кой сте вие , кой, по дяволите сте вие?

— Аз съм просто човек, който знае какво представляват парите — отговори мистър Робинсън — и нещата, които произлизат от парите. Хората и техните особености и начина им на живот. Ако искате, бихте могли да намерите работата, която сте прибрали. Не искам да кажа, че можете да я извършите отначало сега, но мисля, че тя е някъде. Вие ни казахте възгледите си и аз не бих искал да твърдя, че са изцяло погрешни. Може би сте прав. Ползата за хората е нещо сложно. Горкият стар Бевъридж 41 41 Уилям Хенри Бевъридж (1879–1963), английски икономист. — Б.р. , освобождаване от лишенията, освобождаване от страха, освобождаване от какво ли не, той е мислел, че създава рай на земята, като е казвал това и го е планирал и го е подготвял. Но не успя да създаде рай на земята и се съмнявам, че вашият „Бенво“ или както го наричате (звучи като марка храна) също ще донесе рай на земята. Благосклонността, както и всичко друго, крие своите опасности. Това, което ще направи, е да спести много страдания, болка, анархия, насилие, робство на наркотиците. Да, ще попречи да се случат доста лоши неща и би могла да спаси нещо, което е важно. Би могла — само би могла — да е много важна за хората. За младите хора. Този ваш „Бенволео“ — сега го нагласих да звучи като марка почистващо средство — ще направи хората благосклонни и ще призная, че може би ще ги направи и снизходителни и самодоволни. Но има също и вероятност, ако промените природата на хората със сила и те трябва да продължат да живеят с точно тази природа до смъртта си, един или двама от тях, не много, могат да открият, смирени, не горди, че имат естествено призвание към това, което са били принудени да направят. Наистина да се променят, преди да умрат. Да не могат да се освободят от новия навик, който са придобили.