Остин Фриман - Глинената маймуна

Беше много обезпокоително. Ясно разбирах, че един млад, отскоро практикуващ лекар не може да си позволи да оплеска работите в самото начало на кариерата си, макар да е справедливо да кажа, че това не беше най-важното ми съображение. Най-много ме тревожеше чувството, че съм се провалил в изпълнението на професионалния си дълг и ми липсват елементарни медицински познания. Сърцето ми се свиваше, като гледах страданията на кроткия, мълчалив човек, който очакваше така трогателно помощ и успокоение — но напразно. Имах и друго, още по-обезпокоително съображение — че човекът е сериозно болен и ако не се оправи, скоро състоянието му ще стане направо опасно.

— Е, мистър Ганет — казах аз, — май нямаме напредък. Страхувам се, че ще се наложи да пазите леглото известно време.

— Дума да няма докторе — отвърна той. — Тъй и тъй не мога да изляза, пък и не мога да си стоя на краката, като стана. Краката ми, изглежда, стачкуват, а и със стъпалата май става нещо странно — боцкат ме като с топлийки, имам някакво усещане, че са изтръпнали или покрити с лак.

— Но вие не сте споменавали за това преди! — възкликнах аз, прикривайки, доколкото можех, ужаса си от това ново усложнение.

— До вчера не бях забелязал — отвърна той, — макар че от няколко дни ми се схващат прасците. Истина е, че болката в корема изцяло поглъща вниманието ми. Може и да не съм забелязал. Как мислите, какво ми има?

На този въпрос не можах да отговоря веднага, защото не мислех нищо. Новите симптоми не ми говореха нищо, бяха само убедително доказателство за дълбоката ми заблуда. Въпреки това направих подробен преглед, който показа, че стъпалата значително са загубили чувствителността си, а и нервите на краката не бяха в ред. Нямах дори смътна представа за причината, нито пък направих някакво усилие да разгадая тайната, защото този нов развой на нещата стана причина неоформеното намерение, което таях в себе си през последните два дни, да се превърне в твърдо решение.

Трябваше да потърся съвет от някой по-опитен лекар. Това бе необходимост, продиктувана от елементарната почтеност, да не говорим за хуманност. Бях се колебал да предложа друго мнение, тъй като това предполагаше и открито признание, че съм объркан — нещо твърде неразумно за един млад лекар, но и щях да принудя пациента си да заплати и таксата на консултанта; макар да чувствах, че след като необходимостта от консултация е възникнала поради собственото ми незнание, разходите трябва да поема аз.

— Какво ще кажете, докторе, дали да не постъпя в някоя частна клиника? — попита той, като седнах отново до леглото.

Възползувах се от това предложение, защото то улесняваше изпълнението на моя план.

— Би могло да се помисли за това — отговорих аз. — Там ще бъдете под постоянно и компетентно наблюдение.

— Това си мислех и аз — каза той. — А и няма така дяволски да досаждам на жена си.

— Да — съгласих се аз, — това е идея. Ще я обмисля, ще направя някои запитвания и ще намина по-късно, за да ви съобщя резултата.

С тези думи станах, стиснах му ръката и си тръгнах, като затворих шумно вратата и заслизах по стълбите с тежки стъпки, за да известя за идването си в салона. Когато влязох там обаче, мисис Ганет я нямаше, а вратата на трапезарията бе затворена; като погледнах към закачалката, на която висеше шапката ми, забелязах до нея друга шапка и допуснах, че тя е вероятната причина за отсъствието на дамата. Бях виждал и преди тази шапка. Бе малко натруфена велурена шапка, която принадлежеше на някой си мистър Боулс — същия, когото бях срещнал на стълбите при първото си посещение, а след това го бях виждал един-два пъти — едър, наперен, доста хубав млад мъж с шумно кавгаджийско държане и склонност към прекалено фамилиарничене. Веднага ми беше станал антипатичен. Фамилиарниченето ме бе възмутило, подозирах, че монокълът му има само декоративна функция и наблюдавах с леко неодобрение отношенията му с мисис Ганет — макар че бяха някакви братовчеди, както бях разбрал от Ганет пък и той очевидно знаеше за тяхното приятелство.

Значи това не бе моя работа, и все пак наличието на тази шапка ме спря. Твърде неудобно е да прекъснеш tete a tete. Затруднението ми бе разрешено от самия Боулс, който открехна вратата на трапезарията, подаде глава и ме изгледа през монокъла си или може би с другото си по-незапушено око.

— Стори ми се, че чух да се смъквате по стълбата, докторе — каза той. — Как е страдалецът? Ще влезете ли да кажете нещо ново?