Ъптон Синклер - Цар Въглен

Град Педро се намираше досам планинския масив, едно безредие от магазини и пивници, от което се разклоняваха нагоре по каньоните голям брой железопътни линии, обслужващи каменовъглените мини. През седмицата градът спеше спокойно, но съботните вечери, когато миньорите идваха долу на тълпи, а скотовъдците пристигаха на коне и в автомобили, той се пробуждаше и в него закипяваше живот.

Един ден в края на юни на гарата слезе от влака младеж на около двайсет години с чувствителна физиономия и кестенява, леко къдрава коса. Той носеше протрит и поизбелял костюм, купен в един квартал на родния му град, където евреите въртяха амбулантна търговия по тротоарите; отдолу се показваше изпоцапана синя риза без връзка, а краката му бяха обути в чифт тежки, доста поизносени обувки. На гърба му висяха, привързани с ремъци, бельо и едно одеяло. По джобовете си беше напъхал разни неща — гребен, четка за зъби и малко джобно огледало.

Докато беше във вагона за пушачи, младежът се вслушваше в приказките на миньорите и се стремеше да запомни тяхното произношение. Когато слезе от влака, повървя покрай линията, отърка ръцете си в сажди и леко ги размаза по лицето си. След като провери резултата в огледалото, младежът закрачи по главната улица на Педро, избра едно дюкянче за тютюн и влезе. С възможно най-грубия тон се обърна към собственичката:

— Можеш ли ми каза как да стигна до мината „Пайн крийк“?

Жената го погледна бегло, без никакво подозрение, и даде исканите сведения. Младежът взе трамвая и слезе в подножието на каньона Пайн крийк, откъдето трябваше да бъхти нагоре тринайсет мили. Денят беше слънчев, небето кристално ясно, а планинският въздух освежителен. Младежът изглеждаше щастлив, и докато крачеше по пътя, запя дълга песен:

И тъй нататък, докато има луна да грее над двора на някой колеж. Песента беше смесица от весели безсмислици и онези въпроси, с които съвременната младеж започна да тревожи по-старото поколение. Като маршова мелодия песента беше малко бързичка за стръмнините на каньона, но Хал Уорнър можеше да спре, да се провикне срещу стените на каньона, да чуе техния отговор и отново да продължи. Сърцето му бе пълно с младост, любов и любознателност; той имаше и малко дребни пари в джоба на панталоните, а за крайни нужди в колана му беше зашита банкнота от десет долара. Ако тази сутрин някой от фотографите на компанията „Дженеръл фюъл“ на Питър Хариган би могъл да го заснеме, снимката щеше да послужи като „портрет на миньор“ в която и да е рекламна публикация.

Но катеренето беше трудно и към края пътникът усети тежестта на обувките си и вече не пееше. Точно когато слънцето се скриваше зад каньона, той се изкачи до целта — врата, преграждаща пътя, и над нея табелата:

„КАМЕНОВЪГЛЕНА КОМПАНИЯ «ПАЙН КРИЙК»

частна собственост

Вход забранен!“

Хал доближи вратата от железни пръти, която беше заключена с катинар. Постоя минутка, колкото да събере навъсения си глас и ритна вратата. Някакъв мъж излезе от една барака отвътре.

— Какво искаш? — попита той.

— Искам да вляза. Търся работа.

— Откъде идваш?

— От Педро.

— Къде работиш?

— Досега не съм работил в мина.

— А къде?

— В един колониал?

— Кой колониал?

— „Петерсън & Ко“ в Уестърн сити.

Пазачът доближи вратата и го заразглежда през решетките.

— Хей, Бил! — провикна се той и от бараката излезе друг мъж. — Един тук разправя, че работил в колониал, а сега търси работа.

— Къде са ти документите? — попита Бил.

Всички, разправяха на Хал, че в мините не достига работна ръка и че компаниите просто жадуват за работници. Хал си представяше, че е достатъчно работникът да почука и ще му бъде отворено.