Агата Кристи - 16:50 от Падингтън

— Зависи от господаря. Не би похарчил и пени. Тук трябва да има двама души и едно момче, за да поддържат мястото както трябва, но той не ще и да чуе. Правя всичко, което мога, за да го накарам да купи електрическа косачка. Иска да кося ръчно всичката тази трева отпред, ето така е.

— Но ако може с известни подобрения мястото да се пригоди да носи доходи?

— Такова място няма да носи доходи — прекалено запуснато е. А и него не го е грижа. Интересува се само от икономии. Много добре знае какво ще стане, след като си отиде — младите господа веднага ще го продадат. Само го чакат да пукне. Както чувам, когато умре, ще наследят хубави пари.

— Предполагам, че е много богат? — попита Люси.

— Фантазиите на Кракънторп. Старият господин, бащата на мистър Кракънторп, започна всичко. Несъмнено беше умен. Направи състояние и построи тази къща. Казват, че бил безмилостен и никога не забравял обиди. Но беше с широки пръсти. У него нямаше нищо скъперническо. Бил разочарован и от двамата си синове, така разправят. Даде им образование и ги направи хора — Оксфорд и всичко останало. Те обаче станаха прекалено изискани, за да се занимават с бизнес. По-малкият се ожени за актриса и после загина при автомобилна катастрофа — беше пил. За по-големия — нашия тук, баща му никога не е имал някакви амбиции. Ходеше често в чужбина, накупи много езически статуи и ги изпрати вкъщи. Като по-млад не беше много пестелив, но на средна възраст стана. Никога не са се спогаждали, той и баща му, така съм чувал.

Люси погълна информацията, проявявайки учтив интерес. Старецът се облегна на стената и се приготви да продължи сагата. Явно предпочиташе да разговаря, вместо да работи.

— Почина преди войната, старият господин. Имаше ужасен нрав. Не можеше да му се даде никакъв съвет, не би го допуснал.

— И след като почина, синът му дойде да живее тук?

— Да, той и семейството му. Децата още бяха малки.

— Да, естествено. Разбирам, имате предвид войната от 1914 година.

— О, не. Почина през двайсет и осма година, това имам предвид.

Люси предположи, че смята 1928 година за период „преди войната“, макар че тя самата не би го описала по този начин.

— Е, предполагам, че искате да продължите работата си. Не трябва да ми позволявате да ви задържам — каза тя.

— А — отвърна старият Хилман без ентусиазъм, — в тази част на деня не може да се свърши много работа. Светлината е прекалено слаба.

Люси се върна отново в къщата, като по пътя се спря да разследва гъсталака от брези и азалии, в който се надяваше да открие нещо. Ема Кракънторп стоеше права във вестибюла и четеше писмо. Следобедната поща току-що беше донесена.

— Племенникът ми пристига утре с един приятел от училище. Стаята на Алегзандър е над верандата. Съседната ще бъде за Джеймс Стодарт-Уест. Ще ползват банята отсреща.

— Добре, госпожице Кракънторп. Ще се погрижа стаите да бъдат готови.

— Ще пристигнат точно преди обеда — тя се поколеба, преди да продължи. — Предполагам, че ще са гладни.

— Сигурна съм — отвърна Люси. — Какво мислите за говеждо печено? И може би сиропиран пай.

— Алегзандър много обича този пай.

Момчетата пристигнаха на следващата сутрин. И двамата бяха с добре сресани коси, предизвикващи подозрение ангелски лица и отлични маниери. Алегзандър Истли бе русокос и със сини очи. Стодарт-Уест беше мургав, с очила.

Докато обядваха, разговаряха сериозно на спортни теми, като от време на време се спираха на последните издания в областта на научната фантастика. По маниер приличаха на възрастни професори, обсъждащи инструментите на старокаменната епоха. В сравнение с тях Люси се почувства съвсем млада.

Говеждото филе изчезна за нула време, а всяка трохичка от пая бе изконсумирана.

Мистър Кракънторп промърмори:

— Вие двамата ще ми изядете ушите.

Алегзандър го погледна укорително със сините си очи.

— Ще ядем хляб и сирене, ако не можеш да си позволиш месо, дядо.

— Да си позволя? Мога да си го позволя. Просто не обичам разточителството.

— Нищо не сме разхитили, сър — заяви Стодарт-Уест, поглеждайки надолу към чинията си, която беше явно свидетелство за изявлението му.

— Вие, момчета, ядете два пъти повече от мен.

— Ние растем — поясни Алегзандър. — Необходимо ни е голямо количество белтъчини.

Старият човек изсумтя.

Когато двете момчета ставаха от масата, Люси чу как Алегзандър каза извинително на приятеля си:

— Не трябва да обръщаш внимание на дядо ми. Той е на диета или нещо такова и това го прави доста особен. И е ужасно стиснат. Сигурно е някакъв комплекс.