Робер Борон - Роман за Граала (Моденски манускрипт)

В разказа се споменава още, че онзи, който иска да узнае тази история докрай, ще трябва да научи какво се е случило с Ален, сина на Брон, къде бил отишъл той и къде щял да бъде намерен. Редно е освен това да се осведоми какво е станало с Мойсей и да може да докаже това чрез своя разказ. Трябва, разбира се, и да му е известно къде се е озовал Богатият Рибар, но и да може в едно разумно изложение да отведе при него оногова, комуто е било писано да отиде там. Всички тези четири описания трябва да се съберат в едно. Аз ще съчетая тези четири части в едно повествование още и поради това, че съм ги извлякъл от един общ разказ. А това е разказът за всемогъщия Бог.

Ала засега ще се заема с изложението на петата част, а четирите ще оставя настрана, додето не се върна към тези предания и това произведение, разработвайки ги отделно едно по едно. Но ако след това ги изоставя, вие така и не ще узнаете нито какви събития са протекли, нито защо съм ги разделил по този начин (с. 102).

Когато „Робер дьо Борон“ изтъква необходимостта да събере в едно отделните части на своя разказ, той застъпва вече позната ни логика за единството на романното повествование. В началото на своя роман Ерек и Енида Кретиен дьо Троа я нарича cnijfinture — свързване. Сцеплението на отделните части на романа и връзката на материалната природа на предметите с тяхната символика са формално аналогични процеси. Анонсът на „Робер дьо Борон“ за хода на повествованието след края на първата му част е съзвучен с описанието на петте кървящи рани от началото на разказа. Това съзвучие прокарва връзка между Христовото тяло и Граала, а разкриването на нейния смисъл се явява основна цел на повествованието. Виждаме каква е логиката на книгата — да спои разнородните елементи в едно смислово цяло. Гарант за тази спойка е християнската символика на Граала, резултат от наслагването на пет основни пласта: 1) съд, с който Иисус освещава храната по време на Тайната вечеря; 2) ваза, в която Йосиф събира кръвта от прободеното тяло на Иисус; 3) сакрален предмет, посредством който Йосиф общува със своя Бог; 4) реликва, преклонението пред която поставя началото на богослужението; 5) книга за живота и деянията на Иисус Христос. Тази многопластова символика е плод не на богословска екзегеза, а на разказ, който свежда романа до легендата и евангелието. В крайна сметка този разказ илюстрира определени богословски догми, но в същото време ги оцветява и обогатява със средствата на художествената измислица.

Главен герои на втората част от трилогията е вълшебникът Мерлин. Именно неговите дела захранват сюжетно т.нар. „пета част“, която „Робер дьо Борон“ обявява в края на Йосиф и заради която всъщност изоставя предишните четири части. За публиката от началото на XIII в. Мерлин е добре известен герой. Пръв за него разказва Джефри Монмътски в своята поема Пророчествата на Мерлин (1134), отрежда му място и в История на британските крале . Малко по-късно (1148) Джефри му посвещава и един животопис — Животът на Мерлин . Един-единствен роман на Кретиен дьо Троа, Ерек и Енида , споменава за Мерлин, и то видимо от технически съображения (там името Мерлин образува рима с думата „стерлин“ тоест стерлинга). Мерлин навлиза в артуровския роман като многолик и противоречив персонаж. За него се говори винаги епизодично и това традиционно се обвързва с навика му да се появява и да изчезва най-неочаквано. До нас са достигнали 46 ръкописа с разкази в проза за Мерлин. Нито един от тях не е самостоятелен 30 30 Относно ръкописната традиция на разказите в проза за Мерлин, вж.: Emmanuèle Baumgartner et Nelly Andrieux-Reix, Le Merlin en prose , Paris, PUF, 2001. . С други думи, по силата на своеобразен консенсус сред разказвачите Мерлин винаги се вписва в историята на друг герой. С хибридната си природа, с рапсодийното си съществуване в литературата персонажът лесно бива преправян за нуждите на конкретната творба. Така постъпва и „Робер дьо Борон“. Той оставя на заден план фигурата на вълшебника, подхранващ британските надежди за силен владетел, какъвто го рисува Джефри Монмътски, за да изгради преди всичко персонаж на християнски пророк и Божи наместник, чиито свръхестествени качества са дар от Бога и в служба на Бога.

Началото на разказа за Мерлин по нищо не се свързва с Граала. Единственото общо между Йосиф и Мерлин е в мотива за слизането на Христос в ада, заимстван от Никодимовото евангелие . В жанрово отношение обаче двата разказа започват различно. Докато Йосиф се придържа до повествование от евангелски тип, началото на Мерлин е типично за религиозната популярна литература, — жития на светци, видения за отвъдното, бестиарии, лапидарии, екземпла и т.н., — където човешките постъпки, събитията и природните явления биват неизменно тълкувани като проява на единоборство между силите на доброто и силите на злото. Тези сили са се въплътили и в хибрида Мерлин — син на дявол и на непорочна девица. Мерлин става място на сблъсъка между сатанинското и божественото начало. По-късно манихейската природа на персонажа ще бъде сведена до чисто темпорална антитеза: на баща си Мерлин дължи способността си да знае за миналото, без да е бил пряк свидетел; на непорочната си майка дължи способността си да предсказва бъдещето. Вариант на тази антитеза е опозицията тяло/дух. Тялото на героя е творение на Лукавия, духът му — на Бога: