Ан Райс - Лашър

Не, сега сърцето му си беше съвсем наред, въпреки че лекарите продължаваха да го плашат и му даваха твърде много лекарства и въпреки че от време на време той усещаше леки бодежи, както бе казал на Райън, които му напомняли какво бива и какво не бива да прави. Е, Мона скоро щеше да разбере какво бива и какво не бива.

Остана доста дълго до басейна, мислеше за късчетата на тази тайнствена история - Роуан избягала, следи от нещо като аборт в предния салон, кръв навсякъде, и Майкъл - изранен, плаващ в безсъзнание в басейна. Дали случилото се в салона бе източникът на миризмата? Беше питала Пиърс дали я усеща. Не. Пита и Беа. Не. Пита Райън. Разбира се, че не. Спри да се моташ наоколо и да търсиш мистерии! Спомни си пребледнялото лице на леля Джиф, която чакаше в болничния коридор в нощта на Коледа, когато всички мислеха, че Майкъл умира. Спомни си и как тя поглеждаше към чичо Райън.

- Ти знаеш какво е станало! - каза му.

- Това е суеверие, безумие - отвърна Райън. - Не искам да слушам. Не ти позволявам да говориш за това пред децата.

- Аз и не искам да говоря за това пред децата - каза леля Джифорд, а брадичката и? трепереше. - Аз не искам децата да знаят! Дръж ги далеч от онази къща, умолявам те, винаги съм те молила за това.

- И какво, аз ли съм виновен! - прошепна чичо Райън. Горкият чичо Райън, семейният адвокат, семейният закрилник. Той се бе превърнал в идеален пример за това какво може да направи с човек конформизмът. Чичо Райън във всяко отношение беше красив мъжки екземпляр, от предимно героичен тип - квадратна челюст, сини очи, хубави здрави плещи, плосък корем и ръце на музикант. Но никой не забелязваше това. Всички виждаха в него само костюма му, тъмносинята риза и блестящите официални обувки. Всеки мъж в «Мейфеър и Мейфеър» се обличаше така. Цяло чудо беше, че и жените не го правеха, техният стил включващ перли и пастелни цветове, както и обувки с токчета с различна височина. Направо да ти призлее според Мона. Когато тя станеше мултимилионер, щеше да си изработи свой собствен стил.

Но при спора в болничния коридор чичо Райън бе показал колко отчаян е всъщност, колко е притеснен за Майкъл Къри; не искаше да обиди леля Джиф. Той никога не го правеше.

Тогава дойде леля Бет и ги накара да млъкнат. Мона трябваше да каже на леля Джиф, че Майкъл Къри няма да умре, но ако го беше направила, щеше да я изплаши още повече. С леля Джиф не можеше да се говори за нищо.

А сега, когато майката на Мона бе пияна почти през цялото време, и с нея не можеше да се говори. Древната Евелин също рядко отговаряше на въпросите и?. Разбира се, когато го правеше, личеше, че все още е с всичкия си. «В перфектно състояние на ума», казваше лекарят и?.

Мона никога нямаше да забрави какво стана, когато поиска да посети къщата, тогава още съвсем порутена и мръсна, докато Деидре все още седеше в люлеещия се стол. «Снощи сънувах сън - бе пояснила тя на майка си и леля Джиф. - Сънувах чичо Жулиен и той ми каза да се покатеря по оградата, без значение дали леля Карл е там, и да седна в скута на Деидре.»

Това си беше самата истина. Леля Джифорд веднага изпадна в истерия:

- Да не си посмяла да припариш до братовчедката Деидре.

Алисия се смя до припадък, а Древната Евелин само ги гледаше.

- Виждала ли си някого до леля си Деидре, когато минаваш покрай къщата? - попита я Алисия.

- Сиси, как можа! - сопна се Джифорд.

- Само онзи млад мъж, който винаги е с нея.

При тези думи леля Джифорд направо обезумя, а след това Мона технически бе заклета да не припарва до къщата на Първа улица и никога да не я поглежда отново. Разбира се, тя не обърна внимание на тази забрана. Ходеше там винаги когато можеше. Две нейни приятелки от Светото сърце живееха доста близо до Първа и «Честнът». Понякога тя се прибираше с тях от училище и то само за да има извинение. Те обичаха да им помага с домашните, а и на нея и? харесваше. Разказваха и? разни неща за къщата.

- Този мъж е призрак - прошепна майка и? пред леля Джифорд. - Не бива да казваш на никого, че си го виждала. На мен обаче може. Е, как изглежда? - И тогава Алисия избухна отново в пискливия си смях, а леля Джиф се разплака. Древната Евелин не каза нищо, но ги слушаше. Винаги личеше кога ги слуша, личеше по напрегнатия поглед на малките и? сини очи. Какво ли, за бога, мислеше за двете си внучки?

По-късно Джифорд дръпна Мона настрани, докато вървяха към колата и? (ягуар седан, тъкмо в нейния стил, съвсем подходящ за Метаир).

- Моля те, повярвай ми, не бива да се приближаваш до онази къща. От нея не идва друго, освен зло.