Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Обърнах глава и видях къса руса коса и тъмната униформа на медик. Отпуснах се назад върху възглавницата.

— Здравей, Мола — програчих аз.

Тя се обърна и ме погледна сериозно.

— Квоте — рече с официален тон, — как се чувстваш?

Тъй като съзнанието ми все още бе замъглено, трябваше да се замисля над отговора си.

— Глупав — отвърнах аз и после добавих: — И жаден.

Мола ми донесе чаша и ми помогна да пия от нея. Течността вътре беше сладка и зърнеста. Отне ми доста време, докато я изпия, но когато свърших, се почувствах почти човек.

— Какво се случи? — попитах аз.

— Припаднал си в работилницата за изобретения — обясни тя. — Самият Килвин те донесе тук. Всъщност беше доста трогателно. С мъка го изгоних.

Усетих как целият се изчервих от срам при мисълта, че огромният магистър ме е носил из улиците на Университета. В ръцете му трябва да съм изглеждал като някоя парцалена кукла.

— Припаднал съм?

— Килвин обясни, че в стаята е било горещо — рече Мола — и ти си се потил дори през дрехите. От теб е капела пот. — Тя махна към ризата и панталоните ми, които лежаха смачкани на топка върху масата.

— Топлинен удар? — предположих аз.

Мола вдигна ръка, за да ме накара да замълча.

— Това беше първата ми диагноза — отвърна. — След по-обстоен преглед реших, че всъщност страдаш от остър случай на скачане през прозорец миналата нощ. — Тя ми хвърли пронизващ поглед.

Внезапно осъзнах положението си. Не това, че бях почти чисто гол, а че имах очевидни рани от падането си от покрива на „Златното пони“. Хвърлих поглед към вратата и с облекчение видях, че е затворена. Мола стоеше и ме наблюдаваше с преднамерено безизразно изражение.

— Някой друг видя ли ме? — попитах.

— Днес бяхме доста заети — поклати глава Мола.

— Това поне е добре — отпуснах се малко аз.

— Тази сутрин Аруил даде нареждане всички подозрителни наранявания да бъдат докладвани. — Лицето й беше мрачно. — Причината за това не е тайна. Самият Амброуз е предложил порядъчна сума на онзи, който му помогне да хване крадеца, проникнал в стаите му и откраднал доста ценности, включително и пръстена, подарен от майка му на смъртния й одър.

— Това копеле! — разпалено извиках аз. — Не съм откраднал нищо.

— Казваш го просто така? — повдигна вежди Мола. — Няма да отричаш? Или да се опиташ да обясниш… нещо?

Издишах шумно през носа, опитвайки се да сдържа гнева си.

— Нямам намерение да подценявам интелигентността ти. Очевидно е, че не съм паднал по стълбите. — Поех си дълбоко дъх. — Виж, Мола. Ако кажеш на някого, ще ме изключат. Не съм откраднал нищо. Можех да го направя, но не съм.

— Тогава защо… — Тя се поколеба, очевидно се чувстваше неудобно. — Защо го направи?

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че правех услуга на приятел? — въздъхнах аз.

Мола ми хвърли проницателен поглед и зелените й очи се впиха в моите.

— Ами, тогава очевидно си се заел сериозно с правенето на услуги напоследък.

— Аз… какво? — попитах аз, тъй като мислите ми се движеха твърде бавно, за да проумея думите й.

— Последния път, когато беше тук, те лекувах от изгаряния и вдишване на дим, след като беше извадил Фела от огъня.

— О, това всъщност не беше услуга. Всеки можеше да го направи.

Мола ми хвърли изпитателен поглед.

— Ти наистина го вярваш, нали? — Тя леко поклати глава, след което взе книга с твърди корици и отбеляза нещо в нея, без съмнение попълваше своя доклад за лечението. — Е, аз го считам за услуга. С Фела спяхме една до друга, когато и двете бяхме още нови тук. Независимо какво си мислиш, не са много хората, които биха сторили нещо подобно.

На вратата се почука и откъм коридора се разнесе гласът на Сим:

— Може ли да влезем?

Без да чака отговор, той отвори вратата и побутна смутения Уилем да пристъпи в стаята.

— Чухме… — Сим направи пауза и обърна поглед към Мола. — Той ще се оправи, нали?

— Ще се оправи — потвърди тя, — при условие че температурата му спадне. — Взе един всичкомер и го пъхна в устата ми.

— Знам, че ще ти е трудно, но се опитай да си държиш устата затворена за една минута.

— Тогава ще ти кажа следното — обърна се към мен ухиленият Симон. — Чухме, че Килвин те е отвел някъде, където да сте насаме, и ти е показал нещо, от което си припаднал като пъзливо момиченце.

Изгледах го намръщено, но не казах нищо.

Мола се обърна отново към Уил и Сим:

— Краката ще го болят известно време, но няма някакви сериозни увреждания. Лакътят му също ще се оправи, макар че е зашит много нескопосано. Така или иначе, какво правехте вие, момчета, в стаите на Амброуз?