Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Сложих качулката на плаща си и захапах със зъби краищата й, като така лицето ми бе скрито, а ръцете ми оставаха свободни. Прикрит по този начин, започнах бавно да се придвижвам покрай прозореца, ослушвайки се напрегнато за някакъв знак, че са ме забелязали. Чуха се няколко изненадани звука, но те нямаха нищо общо с мен.

Първият от прозорците на Амброуз бе изработен от натруфено цветно стъкло. Беше красив, но не бе направен да се отваря. Вторият беше идеален — широк и двоен. Извадих от един от джобовете си тънка медна тел и я използвах, за да отворя простата му брава.

Когато прозорецът не се отвори, осъзнах, че Амброуз бе добавил и резе към бравата. Бяха ми нужни няколко дълги минути сериозна работа, за да се справя с него с една ръка в почти пълния мрак. За щастие вятърът беше утихнал поне за момента.

След като махнах резето, прозорецът все още не помръдваше. Започнах да проклинам параноята на Амброуз, докато се чудех какъв е третият механизъм. Търсенето ми продължи десет минути, преди да разбера, че прозорецът просто е заял.

Дръпнах го няколко пъти, което не беше толкова лесно, колкото звучи, тъй като, както разбирате, прозорците нямат дръжки от външната страна. Накрая го дръпнах прекалено енергично, прозорецът се отвори и тежестта ми се измести назад. Аз се наклоних от ръба на покрива и се опитах да се преборя с естествения рефлекс, който ме караше да преместя крака си назад, за да възстановя равновесието си, защото съзнавах, че зад мен няма нищо друго освен пет метра празно пространство до земята.

Нали знаете какво е чувството, когато наклониш стола си твърде много и започнеш да падаш назад? Усещането ми беше подобно, примесено със самообвинения и страх от смъртта. Изпълни ме паника и размахах ръце, макар да знаех, че това няма да ми помогне.

Вятърът ме спаси. Той задуха силно, докато се олюлявах на ръба на покрива, и ме побутна точно толкова, колкото ми бе нужно, за да възстановя равновесието си. Едната ми ръка се хвана за вече отворения прозорец и в отчаянието си аз се издърпах вътре, без да ме е грижа колко шум ще вдигна.

Щом като минах през прозореца, приклекнах на пода, дишайки тежко. Тъкмо започнах да успокоявам туптенето на сърцето си, когато един порив на вятъра затръшна прозореца над главата ми и ме стресна отново.

Извадих симпатичната си лампа, сложих превключвателя на най-слабата настройка и осветих с тесния лъч стаята наоколо. Килвин с право я бе нарекъл лампа за крадци. Бе идеална за точно такива потайни дела.

До Имре и обратно бяха километри и аз се надявах, че любопитството на Амброуз ще го накара да чака тайната си обожателка поне половин час. Обикновено търсенето на нещо толкова малко като пръстен би отнело цял ден. Но предположих, че на Амброуз изобщо не би му дошло наум да го крие. Той едва ли смяташе, че е откраднал нещо. Вероятно го мислеше за дрънкулка или някакъв трофей.

Захванах се да претърсвам методично стаите му. Пръстенът не беше върху скрина или нощната масичка. Не беше и в нито едно от чекмеджетата на бюрото му или на подноса за бижута в гардеробната му. Дори нямаше заключваща се кутия за бижута, а само един поднос, върху който бе нахвърлял небрежно всякакви игли, пръстени и синджири.

Оставих всичко, където си беше, което не значи, че не ми мина мисълта да обера копелето. Само няколко от бижутата му можеха да платят таксата ми за обучение за цяла година. Но това не влизаше в плана ми — да вляза, да намеря пръстена и да се измъкна. Ако не останеха следи от посещението ми, предполагах, че Амброуз щеше просто да реши, че е изгубил пръстена, ако изобщо забележеше, че го няма. Беше съвършеното престъпление — без подозрения, преследване или последствия.

Освен това беше всеизвестно, че в малък град като Имре е трудно да се продадат крадени вещи. Щеше да е твърде лесно някой да ги проследи обратно до мен.

Като оставим това настрана, аз никога не съм твърдял, че съм светец, а в стаите на Амброуз ми се откриваха много възможности да му навредя. Затова реших да се позабавлявам. Докато проверявах джобовете му, отслабих няколко шева, така че да има доста голяма вероятност да сцепи панталоните си следващия път, когато седне или яхне коня си. Разхлабих дръжката на димоотвода на камината, та той да изпадне и стаята да се напълни с дим, докато Амброуз се опитва да го закачи отново.

Опитвах се да измисля какво да направя с проклетата му дразнеща шапка с перо, когато дъбовата клонка в джоба се размърда силно и ме накара да подскоча. След това тя мръдна отново и с остър звук се счупи на две. Амброуз го нямаше от не повече от двайсет минути. Какво го бе накрало да се върне толкова бързо?