Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Елодин взе една кристална гарафа от масата и застана пред камината. Той стовари мантиите, които носеше, върху ръцете ми, така че едва виждах нещо над купчината. После изтънчено повдигна капака на гарафата, отпи от съдържанието й и одобрително повдигна вежди, докато го оглеждаше на светлината.

Реших да опитам отново:

— Магистър Елодин, защо не искате да ме учите на даването на имена?

— Това е погрешен въпрос — отбеляза той и изсипа гарафата върху тлеещите въглени в камината.

Когато пламъците лакомо се издигнаха нагоре, той взе отново купчината мантии и бавно пусна кадифената в огъня. Тя бързо се запали и щом пламна, Елодин нахвърля и останалите в огъня. Получи се голяма тлееща грамада плат, от която нагоре към комина се издигна гъст дим на талази.

— Опитай отново — предложи той.

Не можах да се сдържа и зададох въпроса, който беше очевиден:

— Защо изгаряте дрехите си?

— Не. Дори не си близо до правилния въпрос — отсече той, като взе още мантии от ръцете ми и ги натрупа върху огъня.

След това Елодин сграбчи дръжката на димоотвода и го затвори с металическо дрънчене. В стаята започнаха да бълват големи облаци от дим. Магистърът леко се закашля, след което отстъпи и се огледа наоколо с известно задоволство.

Внезапно осъзнах какво се случваше.

— О, господи! — възкликнах аз. — Чии са тези стаи?

— Много добре — доволно кимна Елодин. — Бих приел също и _„Защо нямате ключ за тази стая?“_ или _„Какво правите тук?“_ — Той сведе поглед към мен и очите му бяха сериозни.

— Неслучайно вратите се заключват. Има си причина хората, които нямат ключове, да стоят настрана от тях. — Той побутна с крак купчината тлеещ плат, сякаш за да се убеди, че тя ще остане в камината. — Знаеш, че си умен. В това е слабостта ти. Предполагаш, че си наясно с какво се захващаш, но всъщност не е така. — Елодин се обърна да ме погледне, а очите му бяха сериозни. — Мислиш, че можеш да ми се довериш да те уча — продължи той. — Мислиш, че аз ще осигуря безопасността ти. Но това е глупост от най-опасния вид.

— Чии са тези стаи? — сковано повторих аз.

— На магистър Хеме. — Той внезапно се ухили широко и ми показа всичките си зъби.

— Защо изгаряте всичките дрехи на Хеме? — попитах аз, като се опитвах да не обръщам внимание на факта, че стаята бързо се изпълва с лютив пушек.

Елодин ме изгледа така, сякаш съм идиот.

— Защото го мразя.

Той вдигна кристалната гарафа и я хвърли с всичка сила към задната част на камината, където тя се разби на парчета.

Огънят се засили от онова, което бе останало в нея.

— Този човек е пълен глупак. Никой не може да ми говори по този начин.

Димът продължаваше да извира в стаята. Ако не бяха високите тавани, вече щяхме да се задавим от него. Въпреки това ни беше трудно да дишаме, докато вървяхме към вратата. Елодин я отвори и димът започна да се стеле в коридора.

Застанахме пред вратата и се спогледахме, докато димът се носеше на талази край нас. Реших да сменя подхода си.

— Разбирам колебанието ви, магистър Елодин — казах. — Понякога не премислям нещата докрай.

— Очевидно.

— И ще призная, че имаше случаи, в които моите постъпки бяха… — Направих пауза, опитвайки се да измисля нещо, което да е по-смирено от „необмислени“.

— Връх на глупостта? — услужливо предложи Елодин.

Гневът ми избухна и сложи край на краткия ми опит да се държа смирено.

— Е, слава богу, че аз съм единственият тук, който е взимал лошо решение през живота си! — възкликнах аз, като едва се сдържах да не закрещя, и го погледнах право в очите. — Знаете ли, и аз съм чувал разни истории за вас. Казват, че и вие доста сте оплескали нещата, когато сте били студент тук.

Веселото изражение на Елодин малко посърна и той доби вид на човек, глътнал нещо, което е заседнало в гърлото му.

— Ако си мислите, че съм безразсъден, направете нещо по въпроса — продължих аз. — Покажете ми правия път! Оформете гъвкавия ми млад ум… — Вдишах от дима и се разкашлях, което ме принуди да съкратя тирадата си. — Направете нещо, проклет да сте! — задавих се аз. — Обучавайте ме!

Не крещях наистина, но въпреки това останах без дъх. Гневът ми утихна също толкова бързо, колкото беше и избухнал, и аз се разтревожих, че съм стигнал твърде далеч.

Но Елодин само ме погледна.

— Какво те кара да мислиш, че не те обучавам? — озадачено ме попита той. — Като изключим това, че отказваш да учиш.

Сетне се обърна и тръгна по коридора.

— Ако бях на твое място, щях да се махна от тук — каза той през рамо. — Хората ще искат да разберат кой е отговорен за това, а всички знаят, че с Хеме не се спогаждате.