Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Станчион направи представителен жест към мен. Чуха се кратки аплодисменти, последвани от изпълнена с внимание тишина.

Изсвирих две ноти и почувствах как публиката се наведе към мен. Докоснах една струна, леко я настроих и засвирих. Няколко тона по-късно всички бяха разбрали коя е песента.

Беше „Скопеният овен“. Мелодия, която овчарите подсвиркват от десет хиляди години. Най-простата от всички прости мелодии. Мотив, който всеки може да изтропа върху кофа. Всъщност дори и кофа не е необходима. Напълно достатъчни са и две ръце. Или пък само една. Дори и два пръста стигат.

По-точно казано, това беше фолклорна музика.

По мелодията на „Скопеният овен“ бяха написани стотици песни. Песни за любов и за война, за трагедия и за похот. Не си направих труда да изпея която и да е от тях. Не използвах думи. Само музиката. Само мелодията.

Вдигнах поглед и видях лорд Тухлената челюст, който се наведе към Дена с презрителен жест. Усмихнах се и продължих старателно да свиря мелодията на струните на лютнята си.

Но скоро след това усмивката ми се стегна. На челото ми избиха капчици пот. Прегърбих се над лютнята и се съсредоточих върху онова, което правеха ръцете ми. Пръстите ми се стрелнаха и затанцуваха, а след това полетяха.

Свирех твърдо като сипеща се градушка, като чук, който се стоварва върху месинг. Свирех нежно като слънцето, докосващо житата наесен, и изящно като един-единствен лист, завъртян от вятъра. Не след дълго се задъхах от напрежение. Побелелите ми от стискане устни образуваха върху лицето ми тънка линия.

Когато стигнах до припева по средата, разтърсих глава, за да отметна косата от очите си. Върху дървения подиум на сцената се посипа дъжд от пръски пот. Поемах си въздух с мъка. Гърдите ми се надигаха като ковашки мехове и се напрягаха като препускащ кон, на чиято уста вече е избила пяна.

Всяка нота на мелодията отекваше ясно и звънливо. Веднъж за малко не сбърках. За миг ритъмът се поколеба неуверено… След това някак успях да се съвзема, да продължа и да стигна до финала, изсвирвайки тоновете звучно и леко, въпреки че изморените ми пръсти едва се виждаха от голямата скорост.

След това, точно когато вече беше очевидно, че не бих могъл да продължа нито миг повече, последният акорд отекна в залата и аз изтощено се отпуснах на стола си.

Публиката избухна в оглушителни ръкопляскания.

Но не цялата публика. Вместо да аплодират, десетина души, разпръснати тук-там в залата, избухнаха в смях. Неколцина удряха по масите, тропаха с крака по пода и подигравателно крещяха.

Аплодисментите намаляха и замряха почти веднага. Ръцете на мъжете и жените, които ръкопляскаха, замръзнаха и те обърнаха погледи към смеещите се хора от публиката. Някои изглеждаха ядосани, други объркани. Мнозина изглеждаха направо обидени от мое име и в залата се разнесе гневно мърморене.

Преди да са започнали някакви по-сериозни дебати, изсвирих един-единствен висок тон, вдигнах ръка и отново насочих вниманието им към себе си. Още не бях свършил. Далеч не.

Размърдах се на стола си и раздвижих рамене. Дръннах един акорд, докоснах хлабавия ключ и с лекота подхванах втората си песен.

Беше една от песните на Илиен, казва се „Тинтататорнин“. Съмнявам се, че сте чували за нея. Малко е странна в сравнение с другите творби на Илиен. Първо, няма текст. Второ, макар да е очарователна песен, не е толкова запомняща се или вълнуваща, колкото голяма част от по-известните му мелодии.

По-важното е, че е ужасно трудна за свирене. Баща ми я наричаше „най-хубавата песен за петнайсет пръста, написана някога“. Караше ме да я свиря, когато станех твърде самоуверен и той сметнеше, че имам нужда от повече смирение. Достатъчно е да спомена, че я упражнявах много редовно, понякога повече от веднъж на ден.

И така, засвирих „Тинтататорнин“. Облегнах се назад на стола си, кръстосах глезени и малко се поотпуснах. Ръцете ми се движеха лениво по струните. След първия припев си поех дъх и леко въздъхнах като малко момче в безкрайно дълъг, летен ден. Очите ми започнаха да обхождат безцелно и отегчено залата.

Докато свирех, се размърдах на стола си, опитвайки се да застана удобно, но така и не успях. Намръщих се, изправих се и погледнах към стола така, сякаш вината за това беше негова. След това седнах отново, като се извих с недоволно изражение на лицето.

През цялото това време десетте хиляди ноти на „Тинтататорнин“ танцуваха и подскачаха весело. Възползвах се от паузата между два акорда и се почесах мързеливо зад ухото.