Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

* * *

Дена се появи отново на седмия ден, докато обикалях често посещаваните от двама ни места в Долен Северин. Въпреки че се оглеждах непрекъснато, тя ме видя първа и се затича засмяна към мен, за да ми разкаже развълнувано за една песен, която бе чула предишния ден.

Не я попитах за необяснимото й изчезване. Познавах я повече от година и донякъде разбирах неуловимите промени в настроението й. Знаех, че държи личният й живот да остане скрит. Бях наясно, че има своите тайни.

В онази нощ бяхме в една малка градина, която се простираше покрай ръба на Стръмнината. Седнахме на дървена пейка, която гледаше към тъмния град отдолу и плетеницата от светлини в къщите, уличните лампи, газовите фенери и тук-там няколкото редки, пронизващи точки на симпатични лампи.

— Да знаеш, че съжалявам — тихо каза Дена.

Седяхме мълчаливо вече четвърт час и наблюдавахме светлините на града. Ако това беше продължение на някакъв предишен разговор, то аз не си го спомнях.

— Не те разбрах — озадачих се аз.

Тъй като не ми отвърна веднага, аз се обърнах да я погледна. Нямаше луна и нощта беше тъмна. Лицето й бе слабо осветено от хилядите светлини под нас.

— Понякога си тръгвам — най-сетне промълви тя — бързо и тихо през нощта.

Не ме погледна, докато говореше, и черните й очи продължаваха да са вперени в града под нас.

— Така правя — продължи с тих глас. — Тръгвам си. Без да се обадя или да предупредя. Нито пък обяснявам после. Понякога това е единственото нещо, което мога да направя. — Обърна се и ме погледна в очите, а лицето й бе сериозно на слабата светлина. — Надявам се, че разбираш това, без да се налага да ти го казвам — добави. — Надявам се, че не нужно да ти го казвам — отново обърна поглед към блещукащите светлини долу, — но ако това има някакво значение, съжалявам.

Поседяхме известно време, наслаждавайки се на уютната тишина. Исках да кажа нещо. Исках да й кажа, че това не ме тревожи, но щях да излъжа. Исках да й кажа, че единственото, което има значение за мен, е, че тя се е върнала, но се опасявах, че това ще е твърде близо до истината.

Затова, вместо да рискувам да изрека нещо не на място, аз замълчах. Знаех какво се случва с мъжете, които се привързват твърде силно към нея. Това беше разликата между мен и останалите. Не исках да се залепя към нея и да се опитам да я притежавам. Не я прегръщах, не шепнех в ухото й, нито я целувах изненадващо по бузата.

Разбира се, че си мислех за всичко това. Все още си спомнях топлината й, когато се бе хвърлила в обятията ми при конския подемник. В някои моменти бях готов да дам дясната си ръка само за да мога да я прегърна отново.

Но тогава се сещах за лицата на другите мъже, когато осъзнаеха, че Дена ги напуска. Мислех си за всички онези, които се бяха опитали да я накарат да се обвърже и се бяха провалили. Затова се въздържах да й покажа песните и поемите, които бях написал, защото знаех, че многото истини могат да развалят всичко.

И ако това означаваше, че тя не е изцяло моя, какво от това? Аз щях да бъда онзи, при когото тя винаги можеше да се върне, без да се страхува от обвинения и въпроси. Затова не се опитвах да я спечеля и се задоволявах да играя една красива игра.

Но неизменно част от мен се надяваше на повече и тя ме караше да се чувствам като глупак.

* * *

Дните отминаваха и двамата с Дена обикаляхме улиците на Северин. Безделничехме в кафенетата, посещавахме пиеси, ходехме да яздим. Изкачвахме Стръмнината по пътя само за да кажем, че сме го направили. Посетихме пазарите по доковете, една пътуваща менажерия и няколко музейни сбирки.

Няколко дни не правихме нищо друго, освен да седим и да беседваме, и тогава нищо не запълваше до такава степен разговорите ни колкото музиката.

Прекарахме безброй часове в обсъждане на тънкостите на това изкуство. Говорихме за това как се напасват песните, как припевите и куплетите се допълват взаимно, за тоновете, ладовете и метриката.

Това бяха неща, които бях научил още в ранна възраст и често се сещах за тях. И макар те да бяха нови за Дена, това донякъде работеше в нейна полза. Учех музика още преди да проговоря. Познавах десет хиляди правила на мелодията и стиха по-добре от собствената си длан.

Дена не ги знаеше. Донякъде това я ограничаваше, но, от друга страна, правеше музиката й странна и прекрасна…

Трудно ми е да го обясня добре. Представете си, че музиката е като един голям и озъбен град, какъвто е Тарбеан. В годините, прекарани там, се бях научил да познавам улиците му. Не само главните улици, нито дори и уличките. Знаех преките пътища, покривите и части от канализацията му. Ето защо можех да се движа из града като заек в зеленчукова градина. Бях бърз, хитър и умен.