Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

След като лампите грейнаха отново, претърсих балкона на „Еолиан“, който беше с формата на широк полумесец. Търсенето ми беше по-скоро нещо като ритуал. Намирането на Дена бе безполезно упражнение, като молитвата за хубаво време.

Но днешната вечер бе изключение от правилото. Докато обикалях балкона, я забелязах да върви с висок тъмнокос благородник. Промених маршрута си между масите, така че да се срещнем уж случайно.

Минута по-късно Дена ме забеляза. Тя ми се усмихна сияещо и развълнувано, пусна кавалера си, когото беше хванала под ръка, и ми махна да се приближа.

Мъжът до нея беше горд като ястреб и красив, с долна челюст във формата на тухла. Носеше риза от ослепително бяла коприна и велурен жакет с наситен цвят на кръв и със сребърни шевове, както и сребърна катарама и сребърни ръкавели. Приличаше на истински модегански благородник. Само дрехите му, без да се смятат пръстените, струваха толкова, че с парите за тях бих могъл да платя таксата си за обучение за цяла година.

Дена не отстъпваше на своя очарователен придружител. В миналото тя се обличаше горе-долу по същия начин като мен самия — в обикновени, здрави дрехи за пътуване. Но тази вечер носеше дълга рокля от зелена коприна. Тъмната й коса беше изкусно накъдрена около лицето й и се спускаше върху раменете й. На шията имаше медальон с изумруд във формата на гладка сълза. Той пасваше толкова точно на цвета на роклята, че това не можеше да е просто съвпадение.

В сравнение с нея се почувствах като облечен в парцали. И това не беше просто усещане. Всичките дрехи, които притежавах, бяха четири ризи, два чифта панталони и няколко други дреболии. Бяха втора употреба и леко поизносени. Тази вечер бях облечен в най-хубавите си дрехи, но сигурно разбирате, че те далеч не бяха кой знае какво.

Единственото изключение беше плащът ми — подаръкът от Фела. Той беше топъл и прекрасен. Беше ми ушит по мярка, в зелено и черно, а в подплатата имаше множество джобове. Не можеше да се нарече елегантен, но все пак беше най-хубавата дреха, която притежавах.

Докато се приближавах, Дена пристъпи напред и със самоуверен, почти високомерен жест ми подаде ръката си да я целуна. Изражението й беше сдържано, а усмивката — учтива. За случайния наблюдател тя изглеждаше като истинска благородна дама, която се отнася благосклонно към беден млад музикант.

Само очите я издаваха. Те бяха тъмни и дълбоки, с цвета на кафе и шоколад. Играеха весело, изпълнени със смях. Благородникът зад нея леко се намръщи, когато тя ми предложи ръката си. Не знаех каква игра играеше Дена, но можех да предположа каква беше моята роля.

И така, аз се наведох към ръката й и леко я целунах с нисък поклон. Бях обучен в изтънчени обноски още от ранна възраст, така че знаех какво се иска. Всеки може да направи чупка в кръста, но добрият поклон изисква умение.

Моят беше изтънчен и ласкателен. Докато притисках устни към ръката й, метнах плаща си на една страна с деликатно движение на китката. Това беше най-трудната част и ми бяха необходими няколко часа старателно практикуване пред огледалото в банята, за да направя така, че движението да изглежда достатъчно непринудено.

Дена отвърна с реверанс, който беше грациозен като падащ лист, и отстъпи крачка назад, за да застане до благородника.

— Квоте, това е лорд Келин Вантениер. Келин, запознай се с Квоте.

Келин ме изгледа от горе до долу и си създаде цялостно мнение за мен още преди да е успял да мигне. Изражението му стана презрително и той ми кимна. Свикнал съм да се отнасят с презрение към мен, но с изненада установих, че отношението на точно този мъж ме жегна неприятно силно.

— На вашите услуги, милорд.

Учтиво се поклоних и преместих тежестта си по такъв начин, че плащът ми се свлече от рамото и разкри сребърните ми свирки.

Лордът се готвеше да извърне очи с отработено безразличие, когато погледът му попадна върху лъскавото парче сребро. Като бижу не беше нищо особено, но на мястото, където се намирахме, бе значимо. Уилем се оказа прав — в „Еолиан“ аз бях от хората с благородно потекло.

И Келин го знаеше. След като се поколеба за миг, той отвърна на поклона ми. Всъщност беше малко повече от кимване — достатъчно, за да демонстрира учтивост.

— Също и на вашите, както и на семейството ви — каза той на съвършен атурански.

Гласът му беше по-дълбок от моя — топъл бас с модегански акцент, който му придаваше лека мелодична напевност.

Дена наклони глава към него.