Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Това е първото, ваша милост. — Извадих едната плоска бутилка.

— Бренди ли е? — приглушено попита той с надежда.

Поклатих глава и отворих бутилката. Когато усети миризмата й, Алверон сбърчи нос и се отпусна назад върху възглавниците.

— В името на божиите зъби! Сякаш това, че умирам, не е достатъчно. Масло от черен дроб на треска?

Кимнах сериозно.

— Отпийте две големи глътки, ваша милост. Това е част от лечението ви.

Маерът не направи никакъв опит да вземе шишето.

— Никога не съм можел да преглътна това нещо, а напоследък повръщам дори и чая си. Няма да се насилвам да го пия само за да го повърна след това.

Кимнах и отново запуших бутилката.

— Ще ви дам нещо, което да спре повръщането.

На нощната масичка имаше чайник с вода и аз се захванах да му приготвя чаша чай.

— Какво слагаш вътре? — Той немощно проточи врат, за да види какво правя.

— Нещо, което да прекрати повдигането, и нещо, което да ви помогне да изкарате отровата от организма си. Малко лауданум, който да успокои непреодолимата ви нужда от офалум, и чай. Ваша милост слага ли си захар?

— Обикновено не. Но предполагам, че без нея ще има вкус на блатна вода.

Добавих една лъжичка захар, разбърках я и му подадох чашата.

— Отпий първо ти — подкани ме Алверон, докато пребледнял и мрачен ме наблюдаваше с проницателните си сиви очи.

Усмихна ми се с ужасяваща усмивка.

Поколебах се, но само за миг.

— За здравето на ваша милост — казах аз, отпих голяма глътка, направих гримаса и добавих още една лъжица захар. — Ваша милост се оказа прав. Наистина има вкус на блатна вода.

Маерът взе чашата с двете си ръце и започна да пие решително на бързи глътки.

— Отвратително е — простичко отбеляза той, — но е по-добре от нищо. Знаеш ли колко е ужасно да си жаден, но да не можеш да пиеш от страх да не повърнеш? Не бих го пожелал дори на куче.

— Изпийте го до дъно — препоръчах му аз. — Би трябвало стомахът ви да се успокои след няколко минути.

Отидох в другата стая и изсипах новото шишенце с лекарство в поилките на бързолетките. С облекчение видях, че те продължават да пият от нектара с отварата. Тревожех се, че може да започнат да го избягват заради промяната във вкуса му или от инстинкт за самосъхранение.

Освен това се безпокоях, че оловото може и да не е отровно за бързопийките, а също и че може да е необходим повече от един цикъл, за да се прояви действието му. Опасявах се, че едва ли ще имам повече от няколко дни заради нарастващата избухливост на Алверон. Болестта му също ме тревожеше. Както и възможността догадките ми да се окажат напълно погрешни.

Отново се върнах при него и го заварих да държи празната чаша в скута си. Приготвих още един чай като първия и той бързо го изпи. След това двамата седяхме мълчаливо в продължение на петнайсетина минути.

— Как се чувствате, ваша милост?

— По-добре — неохотно призна той и аз забелязах, че леко провлича думите, — много по-добре.

— Вероятно причината е в лауданума — обясних аз. — Но стомахът ви вече би трябвало да се е поуспокоил. — Подадох му бутилката с масло от черен дроб на треска. — Две големи глътки, ваша милост.

— Наистина ли това е единственото нещо, което може да се направи? — отвратено попита маерът.

— Ако аптеките на Университета ми бяха подръка, щях да намеря и нещо по-приятно, но в момента това е единственото, което може да ползваме.

— Направи ми още една чаша чай, с която да го прокарам.

Той взе шишето, отпи две малки глътки и ми го върна, изкривявайки уста от отвращение.

Въздъхнах вътрешно.

— Ако ще сърбате така, ще стоим тук цяла нощ. Отпийте две големи глътки като онези, с които моряците се наливат с евтино уиски.

— Не ми говори като на малко дете — намръщи се той.

— Тогава се дръжте като мъж — рязко му отвърнах аз, с което го накарах слисано да замълчи. — По две глътки на всеки два часа. До утре трябва да сте изпили цялото шише.

— Да ти припомня ли с кого разговаряш в момента? — Очите му се присвиха опасно.

— Говоря с болен човек, който не иска да си изпие лекарството — отвърнах аз с равен глас.

В размътените му от лауданума очи проблесна гняв.

— Една пинта* рибешко масло не е лекарство — изсъска Алверон. — Това, което искаш, е гадно и неразумно. Не мога да го направя.

[* Мярка за обем, равна на 0,47 л. — Бел.прев.]

Втренчих се в него с най-смразяващия си поглед и взех бутилката от ръката му. Без да отместя очи, изпих цялото й съдържание. През хранопровода ми минаваха глътка след глътка и аз продължавах да гледам маера в очите. Наблюдавах как гневът на лицето му в началото бе заменен от отвращение, за да се превърне после в изражение на безмълвно, макар и отвратено, страхопочитание. Обърнах шишето, мушнах пръста си вътре и го облизах до капка.