Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

* * *

Вървях с големи крачки по широкия каменен път, който водеше към Имре.

Придружаваха ме Симон и Уилем. В крайна сметка Уил беше продал по-късния си жребий на един отчаян писар срещу порядъчна печалба, така че сега и двамата бяха приключили с приемните изпити и вече бяха безгрижни като котета. На Уил беше определена такса за обучение от шест таланта и осем йота, а Сим все още се радваше заради впечатляващо ниската си такса от пет таланта и два йота.

В кесията си имах един талант и три йота. Злокобно малка сума.

Нашият квартет се завършваше от Манет. Заради чорлавата си сива коса и както обикновено смачканите дрехи изглеждаше малко объркан, сякаш току-що се е събудил и все още не може да осъзнае напълно къде се намира. Взехме го с нас, донякъде защото имахме нужда от четвърти за играта на ъгли, но също и защото смятахме за свой дълг от време на време да изкарваме бедния си приятел извън Университета.

Четиримата минахме по високата арка на Каменния мост над река Ометхи и се отправихме към Имре. Беше самият край на есента и аз носех плаща си, ако случайно застудее. Лютнята беше удобно метната на гърба ми.

Пресякохме големия калдъръмен площад в сърцето на Имре и минахме покрай централния фонтан със статуи на сатири, които гонеха нимфи. Лекият ветрец носеше пръски вода, докато се наредихме на опашката, която чакаше за „Еолиан“.

Когато стигнахме до вратата, с изненада видях, че Деох не е там. На неговото място стоеше един нисък неприветлив мъж с дебел врат.

— Ще ви струва един йот, млади господине — протегна ръка той.

— Съжалявам — преместих ремъка на калъфа на лютнята си, показах му сребърните свирки, закачени върху плаща ми, и посочих Уил, Сим и Манет. — Те са с мен.

Той подозрително присви очи към свирките.

— Изглеждаш твърде млад — каза той и ме стрелна с поглед.

— Аз _съм_ твърде млад — отвърнах спокойно. — Това е част от чара ми.

— Твърде млад, за да притежаваш свирките — уточни той, превръщайки думите си в сравнително учтиво обвинение.

Поколебах се. Макар да изглеждах по-голям за възрастта си, това означаваше, че изглеждам с няколко години повече от действителните си петнайсет. Доколкото знаех, бях най-младият музикант в „Еолиан“. Обикновено това работеше в моя полза, защото ме правеше по-интересен. Но този път…

Преди да измисля какво да отговоря, от опашката зад нас се разнесе глас:

— Той не е измамник, Кет. — Една висока жена, която носеше калъф на цигулка, кимна към мен. — Спечели свирките си, докато те нямаше. Казва истината.

— Благодаря ти, Мари — казах аз, докато портиерът ни махаше да влезем вътре.

Четиримата си намерихме маса близо до задната стена, с добър изглед към сцената. Огледах лицата наоколо и потиснах познатото усещане за разочарование, когато никъде не забелязах Дена.

— Какво беше това на вратата? — попита Манет, като оглеждаше помещението, сцената и високия сводест таван. — Хората плащат ли, за да влязат тук?

— Студент си от трийсет години и никога не си бил в „Еолиан“? — погледнах го изненадано аз.

— Ами, нали знаеш как е. — Той направи неопределен жест. — Бях зает. Не идвам от тази страна на реката много често.

— Позволи ми да ти го обясня така, че да е разбираемо за теб, Манет — засмя се Сим, докато се настаняваше. — Ако имаше Университет за музика, той щеше да е на това място и Квоте щеше да е пълноправен арканист в него.

— Аналогията не е добра — възпротиви се Уил. — Това е музикалният кралски двор и Квоте е от висшата благородническа класа. С негова помощ влязохме вътре. Това е причината да търпим толкова дълго досадната му компания.

— Цял йот само за да влезе човек вътре? — не вярваше Манет.

Кимнах в отговор.

Манет изсумтя неопределено, докато се оглеждаше наоколо и наблюдаваше добре облечените благородници, които се суетяха на балкона горе.

— Ами тогава — рече той — значи съм научил нещо днес.

* * *

„Еолиан“ тъкмо започваше да се пълни, така че решихме да убием времето в игра на ъгли. Беше просто приятелска игра — един драб за ръка, двойно за блъф, — но както бях обеднял, всички залози бяха високи за мен. За щастие играта на Манет беше точна като часовник — без глупави номера, без безумни наддавания или разчитане на предчувствия.

Симон поръча първите напитки, а Манет — вторите. Когато светлините в „Еолиан“ започнаха да изгасват, двамата с Манет бяхме десет ръце напред най-вече заради склонността на Симон да наддава прекалено възторжено. Прибрах медния йот с мрачно задоволство. _Един талант и четири йота._