Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Аз… — Почувствах как страните ми пламнаха. — Аз май просто не му обърнах внимание.

Уилем затвори очи, а на лицето му се изписа уморено и ужасено изражение.

— Това е много по-лошо от Амброуз — простена Сим и се хвана за главата. — Деви не я е страх от магистрите, нито от каквото и да е друго. Казват, че може да прави обвързване от осем части! Осем!

— Бях в затруднено положение — сопнах се аз. — Нямах нищо, което да използвам като гаранция. Признавам, че идеята не беше добра. След като всичко това свърши, ще обсъдим какъв глупак съм, но сега може ли просто да продължим?

Погледнах ги умоляващо.

Уилем потри очи с едната си ръка и кимна уморено.

Симон се постара, не особено успешно, да изтрие ужасеното изражение от лицето си.

— Добре — мъчително преглътна той. — Какво ще правим?

— Точно сега няма особено значение кой е отговорен за това — казах аз и предпазливо проверих дали мускулът ми е спрял да кърви.

Вече не кървеше и аз отлепих изцапаната си ръка от него.

— Ще взема някои предпазни мерки — обещах аз и им махнах с ръка да си вървят. — Вие двамата трябва да отидете да поспите.

— В името на тялото на бога! — изкикоти се Сим и разтри челото си. — Понякога много ме дразниш. А ако те нападнат отново?

— Вече се случи два пъти, докато си седяхме тук — отвърнах спокойно аз. — Малко ме щипе. — Усмихнах се на изражението на лицето му. — Добре съм, Сим. Наистина. Неслучайно се класирах на първо място в дуелите в часовете на Дал. В пълна безопасност съм.

— Докато си буден — намеси се Уилем и тъмните му очи станаха сериозни.

Усмивката ми замръзна.

— Докато съм буден — повторих аз, — разбира се.

Уилем се изправи и демонстративно изтупа дрехите си.

— И така. Почисти се и вземи предпазните мерки, за които спомена. — Той ми хвърли пронизващ поглед. — Можем ли с младия господин Симон да се надяваме, че най-добрият дуелист на Дал ще ни окаже честта да ни посети тази вечер в стаята ми?

— Ами, добре — смутено се изчервих аз. — Много благодаря за поканата.

Уил ми се поклони театрално, след което отвори вратата и излезе в коридора.

— Значи имаме среща. — Сим ми се ухили широко. — Но си сложи риза, преди да дойдеш. Ще бдя над теб като над някое бебе с колики, каквото всъщност си. Отказвам обаче да го направя, ако настояваш да спиш гол.

* * *

След като Уил и Сим си тръгнаха, излязох през прозореца и се качих на покрива. Оставих ризата си в стаята, тъй като целият бях в кръв и не исках да я съсипя. Надявах се, че заради тъмната нощ и късния час никой няма да ме види как тичам по покривите на Университета окървавен и полугол.

Ако знаеш какво правиш, е сравнително лесно да се предпазиш от симпатията. Когато някой се опитва да ме изгори или намушка, или да изсмуче топлината на тялото ми, докато не изпадна в хипотермия, всички тези неща са свързани с простото, директно прилагане на сила и затова е лесно да им се противопоставиш. Сега, когато знаех какво се случва и бях вдигнал защитите си, вече бях в безопасност.

Онова, което ме безпокоеше, бе, че нападателят ми може да се обезсърчи и да опита нещо различно. Като например да открие къде се намирам и да прибегне към по-обикновен вид нападение — такова, каквото не бих могъл да отбия с усилие на волята.

„Злонамерената постъпка“ е нещо ужасяващо, но главорез с остър нож може да те убие десет пъти по-бързо, ако те издебне в някоя тъмна уличка. А да хванеш някого неподготвен е забележително лесно, ако можеш да проследиш всяко негово движение, като използваш кръвта му.

И така, тичах по покривите. Планът ми бе да събера шепа есенни листа, да ги бележа с кръвта си и да ги пусна да се въртят безкрайно около „къщата на вятъра“. Бях използвал този номер и преди.

Но докато прескачах една тясна уличка, видях в облаците да проблясва светкавица и усетих мириса на дъжд във въздуха. Задаваше се буря. Не само че дъждът щеше да свали листата на земята и да им попречи да се движат насам-натам, но щеше и да отмие кръвта ми.

Застанал там, на покрива, аз се почувствах безкрайно изтощен и това ме върна към някои неприятни спомени от годините ми в Тарбеан. Наблюдавах известно време далечните светкавици и се опитах да не позволя на това чувство да ме завладее. Насилих се да си припомня, че вече не бях същото безпомощно и гладно дете, което бях тогава.

Чух слабия, подобен на барабанене звук от огъването на калаения покрив зад мен. Замръзнах, но се успокоих, когато чух гласа на Аури: