Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

сторили и неколцина от стражите. Това разгневило Таборлин. И преди някой да успее да

направи каквото и да било, той ударил по капака на сандъка и извикал: „Едро!“ Сандъкът се

отворил и Таборлин грабнал своето наметало, което нямало определен цвят, и се увил с него.

— Мартен отново си прокашля. — Извинете ме — каза той и замълча, за да отпие една

голяма глътка.

— Според теб в какъв цвят е било наметалото на Таборлин? — обърна се Хеспе към

Дедан.

— Какво искаш да кажеш? — Дедан леко сбърчи чело, сякаш се готвеше да се намръщи.

— Нали се твърди, че е нямало определен цвят.

— Знам това. — Хеспе стисна устни. — Но когато мислиш за него, как изглежда то в

главата ти? Нали трябва да си го представиш по някакъв начин?

Дедан се замисли за момент.

— Винаги съм си го представял някак блестящо — отвърна той — Като паветата пред

работилница за леене на лоени свещи след проливен дъжд.

— Аз пък винаги съм си мислела, че е мръсносиво — каза тя — и избеляло, защото

Таборлин постоянно е бил на път.

— В това има смисъл — съгласи се Дедан и видях как лицето на Хеспе отново омекна.

— Бяло — предположи Темпи. — Мисля бяло. Няма цвят.

— Винаги съм мислел, че цветът му е бледосин — призна Мартен и вдигна рамене. —

Знам, че не звучи особено смислено, но просто така си го представям.

Всички обърнаха погледи към мен.

— Понякога си го представям шарено — рекох аз, — съшито от парчета плат с различен

цвят. Но през по-голямата част от времето си го представям тъмно. Сякаш има цвят, но той е

твърде тъмен, за да го видиш.

Когато бях малък, слушах историите за Таборлин с широко отворени очи. Сега, когато

знаех истината за магията, те ми доставяха различна наслада — едновременно ме

развеселяваха и ме караха да изпитвам носталгия.

Но в сърцето си имах специално място за наметалото на Таборлин, което нямало

определен цвят. Голяма част от силата на Таборлин се криела в неговия жезъл. Мечът му бил

смъртоносен. Ключът, монетата и свещта били неговите ценни инструменти. Но наметалото

било сърцето на Таборлин. То му помагало да се дегизира, когато било необходимо, и да се

скрие, когато се забърквал в неприятности. Пазело го от дъжд, стрели и огън.

Можел да крие в него разни неща и многобройните му джобове били пълни с всякакви

чудесии — нож, детска играчка, цвете за някоя дама. Каквото и да било нужно на Таборлин,

то можело да бъде открито някъде в наметалото му с неопределен цвят. Точно тези истории

ме бяха накарали да помоля майка ми да ми купи моето първо наметало, когато бях малък…

Придърпах сегашния си опърпан плащ по-близо около себе си — грозния, дрипав и

избледнял плащ, който бях взел от калайджията. По време на едно от отиванията ни до

Кросон за провизии бях взел парче плат и бях пришил доста нескопосано няколко джоба

върху вътрешната страна на новото си наметало. Но това не можеше да замени моя

тъмночервен плащ или прелестния плащ в черно и зелено, който Фела ми беше направила.

Мартен отново се прокашля и подхвана своята история:

— И така, Таборлин ударил с ръка по сандъка и извикал: „Едро!“ Капакът се отворил и

той грабнал своето наметало, което нямало определен цвят, а също и жезъла си. Призовал

могъщи светкавици и убил двайсет от стражите. След това призовал огнена стена и избил

още двайсет. Останалите захвърлили мечовете си и замолили за милост. Тогава Таборлин

взел останалите си вещи от сандъка. Извадил ключа и монетата си и ги прибрал на сигурно

място. Накрая извадил медния си меч Скиалдрин, препасал го…

— Какво? — прекъсна го Дедан със смях. — Глупава главо, мечът на Таборлин не е бил

направен от мед.

— Млъкни, Ден — сопна се Мартен, раздразнен от прекъсването. — Със сигурност е бил

от мед.

— Ти млъкни — не се предаде Дедан. — Кой изобщо е чувал за меден меч? Медта не

може да се точи. Ще е все едно да се опиташ да убиеш някого с голямо пени.

Думите му разсмяха Хеспе.

— Вероятно мечът е бил сребърен, не мислиш ли, Мартен?

— Бил е меден — не отстъпваше следотърсачът.

— Може би в началото на кариерата си — прошепна достатъчно силно Дедан на Хеспе

— е могъл да си позволи само меден меч.

Мартен стрелна двамата с гневен поглед.

— Меден е бил, проклети да сте! Ако това не ви харесва, ще ви се наложи да гадаете

какъв е краят на историята. — Той скръсти ръце пред гърдите си.