Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

За един кратък миг погледът ѝ се изпълни с нежност. След това ъгълчетата на устата ѝ се

извиха в печална усмивка.

— О, не — рече тя. — Не ми пробутвай този капан. Аз няма да съм една от многото.

Стиснах зъби, обзет от нещо средно между объркване, смущение и страх. Бях се държал

твърде самонадеяно и бях объркал всичко — точно от това се бях опасявал винаги. Кога бях

успял да изгубя контрол над разговора?

— Моля за извинение? — глупаво попитах аз.

— Така и би трябвало.

Дена приглади дрехите си с нетипично сковани движения и след това прокара ръце през

косата си, усуквайки я в дебела плитка.

Пръстите ѝ бързо сплитаха кичурите и миг по-късно аз успях да прочета посланието ѝ,

ясно като бял ден — „Недей да ми говориш.“

Може и да съм глупав, но дори и аз мога да разбера толкова очевиден знак. Стиснах уста

и преглътнах следващото, което се готвех да кажа.

Тогава Дена видя, че гледам косата ѝ, и се отдръпна смутено, без да върже плитката.

Косата ѝ бързо се освободи и падна върху раменете. Тя сложи ръце пред себе си и започна

неспокойно да върти един от пръстените си.

— Чакай малко — казах аз. — Почти бях забравил. — Бръкнах във вътрешния джоб на

жилетката си. — Имам подарък за теб.

Тя погледна към протегнатата ми ръка и стисна устни.

— И ти ли? — попита. — Честно казано, надявах се, че си по-различен.

— Надявам се, че съм такъв — отвърнах аз и отворих ръка.

Бях полирал пръстена и слънцето проблесна по краищата на светлосиния камък.

— О! — Дена закри устата си с ръце и очите ѝ внезапно се овлажниха. — Наистина ли е

той?

Тя се протегна и взе пръстена.

— Той е — каза тя.

Повъртя го в ръцете си, след това махна един от другите си пръстени и сложи този със

синия камък на негово място.

— Той е — смаяно повтори тя и по лицето ѝ се отърколиха няколко сълзи. — Как успя

да…?

— Взех го от Амброуз — рекох аз.

— О.

Пристъпи от крак на крак и аз почувствах как тишината отново се настани помежду ни.

— Не беше много трудно — продължих аз. — Просто съжалявам, че отне толкова време.

— Не мога да ти се отблагодаря достатъчно за това. — Дена взе ръката ми между своите.

Сигурно мислите, че нещата са се оправили. Че подаръкът и това, че сме се държали за

ръце, са изгладили нещата между нас. Но сега мълчанието се бе завърнало, по-силно от

преди. Беше толкова гъсто, че можеше да бъде намазано върху филия и изядено. Има някои

мълчания, които дори думите не могат да прогонят. И макар Дена да докосваше ръката ми,

тя не я беше хванала. Разликата е огромна.

Тя вдигна очи към небето.

— Времето се променя — отбеляза тя. — Май трябва да се връщаме, преди да е заваляло.

Кимнах и тръгнахме обратно. Докато вървяхме, облаците хвърляха сенките си върху

полето зад нас.

149.

Оплетен

В „При Анкер“ нямаше никой, с изключение на Сим и Фела, които се бяха настанили на

една от задните маси. Отидох при тях и седнах с гръб към стената.

— И така? — попита Сим, докато аз се отпусках на стола. — Как мина вчерашният ден?

Не отговорих на въпроса му. Нямах особено желание да обсъждам това.

— Какво е станало вчера? — поинтересува се Фела.

— Той е прекарал деня с Дена — информира я Сим, — целия ден.

Свих рамене.

Жизнерадостният вид на Сим леко помръкна.

— Не беше толкова добре, така ли? — предпазливо попита той.

— Не особено — отвърнах аз.

Погледнах зад бара, улових погледа на Лаурел и ѝ махнах да ми донесе малко от

готвеното за деня.

— Искаш ли да чуеш мнението на една дама? — меко предложи Фела.

— Склонен съм да чуя твоето.

Симон избухна в смях и Фела се намуси.

— Въпреки това ще ти помогна — рече тя. — Разкажи всичко на леля Фела.

И така, аз ѝ разказах в общи линии какво се бе случило. Опитах се да опиша възможно

най-добре ситуацията, но същността ѝ сякаш не се поддаваше на обяснение. Звучеше

глупаво, когато се опитвах да облека нещата в думи.

— Това е всичко — заявих аз след няколко минути неловки опити за обяснение. — Или

поне аз повече не искам да говоря за това. Няма друго нещо на света, което да ме обърква

повече от нея. — Взех с пръста си една тресчица от масата. — Мразя, когато не разбирам

нещо.

Лаурел ми донесе топъл хляб и паница картофена супа.

— Нещо друго? — попита тя.

— Не, благодаря — усмихнах ѝ се и след това огледах задника ѝ, докато тя се връщаше