Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

езикът му, а не умът.

— От незапомнени времена хората са избягвали тази част на гората. Не от страх от

разбойници или от опасение, че могат да се загубят. — Той поклати глава. — Не. Казват, че

тук били домовете на приказните създания. Духове с копита, които танцуват на пълнолуние.

Зловещи същества с дълги пръсти, които крадат бебета от люлките. Много са жените, които

през нощта оставят навън хляб и мляко. И много са мъжете, които строят къщите си така, че

всичките им врати да са в една редица. Някои могат да нарекат тези хора суеверни, но те

знаят истината. Най-добре е човек да избягва фае, но трябва и да знае как да спечели

благоразположението им. Това е историята за Фелуриан — Дамата на здрача. Дамата на

първата тишина. Фелуриан, която е смърт за мъжете. Но щастлива смърт — такава, на която

те отиват доброволно.

Темпи си пое дъх. Движението беше почти незабележимо, но привлече вниманието ни,

защото той имаше навика да седи напълно неподвижно по време на вечерните истории. Сега

това придобиваше смисъл за мен. Просто той е пазел тишина.

— Фелуриан? — попита Темпи. — Смърт за мъжете. Тя е… — Той замълча. — Тя е

сентин ?

Вдигна ръце пред себе си и направи жест, все едно сграбчва някого. Погледна ни

очаквателно. Но като видя, че не го разбираме, докосна меча си, който лежеше до него.

Разбрах какво има предвид.

— Не — казах аз. — Тя не е от вас, адемците.

Темпи поклати глава и посочи лъка на Мартен.

Поклатих глава.

— Не, тя изобщо не е боец. Тя… — Не довърших, защото не можех да измисля как да

обясня начина, по който Фелуриан убиваше мъжете, особено ако трябваше да прибягвам до

жестове. Погледнах отчаяно към Дедан с надежда да получа помощ.

Наемникът не се поколеба.

— Правене на любов — направо заяви той. — Нали знаеш какво е правене на любов?

Темпи примигна, отметна глава назад и се разсмя. Дедан изглеждаше така, сякаш не

можеше да реши дали трябва да се чувства обиден, или не. След малко адемецът успя да си

поеме дъх.

— Да — просто отвърна той. — Знам за правене на любов.

— Ето така тя убива мъжете — усмихна се Дедан.

За момент лицето на Темпи изглеждаше по-безизразно от обичайното, сетне по него

бавно плъзна ужас. Не, не беше ужас, а истинско отвращение и погнуса, които изглеждаха

още по-силни, защото обикновено физиономията му бе толкова безучастна. Стисна

отпуснатите си отстрани ръце по необичаен за него начин.

— Как? — попита той със сподавен глас.

Дедан си отвори устата да каже нещо, но спря. После понечи да направи някакъв жест,

но се отказа и от това, след което погледна смутено към Хеспе.

Тя се засмя гърлено и се обърна към Темпи. Замисли се за момент и направи жест, сякаш

държеше някой в прегръдките си и го целуваше. Сетне започна да тупа ритмично с ръка

върху гърдите си, имитирайки биещо сърце. Ударите ѝ ставаха все по-бързи и по-бързи и

накрая тя стисна ръката си в юмрук и разтвори широко очи. Цялото ѝ тяло се напрегна,

после се отпусна безчувствено и главата ѝ се отметна на една страна.

Дедан се разсмя и аплодира изпълнението ѝ.

— Точно така. Но понякога… — Той потупа с пръст слепоочието си, щракна с пръсти,

кръстоса си очите и изплези език. — Полудяват.

Темпи се отпусна.

— О! — възкликна той с очевидно облекчение. — Добре. Да.

Дедан кимна и се върна към историята си.

— И така, Фелуриан — най-желана от всички мъже и надарена с несравнима красота. —

Специално заради Темпи той направи жест, все едно реши дълга коса. — Преди двайсет

години бащата и чичото на това момче били на лов точно в тази част на гората, когато

слънцето започнало да залязва. Те останали до по-късно, отколкото трябвало, и затова

решили да минат напряко през гората, вместо да използват пътя като разумните хора. Не

били изминали голямо разстояние, когато чули как в далечината някой пее. Тръгнали по

посока на звука, като мислели, че са близо до пътя, но вместо това се оказали в края на една

малка поляна. А там стояла Фелуриан и тихо си пеела:

Кае-Ланион Лухиал

ди мари Фелануа

Креата Ти сиар

ту аларан ди

Дирелла. Амауен.

Лоеси ан делан

ту ниа вор рухлан

Фелуриан тхае.

Макар Дедан да не се справи много добре с мелодията, когато я чух, аз потреперих. Тя

беше тайнствена, завладяваща и ми бе напълно непозната. Езикът също ми беше непознат.

Никога не го бях чувал.