Владимир Набоков - Покана за екзекуция

— Отиде си — каза Цинцинат.

Тя стана, но все още приведена, загледана във вратата. Беше смутена, не знаеше какво да предприеме. Изведнъж, лъснала зъбки, блеснала с балерински прасци, се хвърли към вратата — разбира се, заключена. Широкият й колан от моаре оживи въздуха в килията.

Цинцинат й зададе двата обикновени въпроса. Тя с гримаски си каза името и отвърна, че е на дванайсет.

— Жал ли ти е за мен? — попита Цинцинат.

На това тя не отговори нищо. Вдигна до лицето си пръстената кана, оставена в ъгъла. Тя бе празна, кънтяща. Викна през отвора в нея, а след миг отново се втурна — и сега се подпря на стената, притиснала само плешки и лакти, плъзгаше напред напрегнати ходила в плоски пантофки — и отново се изправяше. Усмихна се на себе си, а сетне навъсено като към ниско слънце погледна Цинцинат и продължи да се плъзга. Както изглеждаше — бе диво, неспокойно дете.

— Нима не ти е жал за мен? — каза Цинцинат. — Невъзможно, не допускам. Хайде, ела насам, глупава сърничке, и ми разкажи кой ден ще умра.

Но Емочка не отговори нищо, а се плъзна на пода и кротко седна там, притиснала брадичка до вдигнатите си стиснати коленна, върху които бе дръпнала полата си, като показваше отдолу гладки бедра.

— Кажи ми, Емочка, толкова ти се моля… Нали всичко знаеш, аз чувствувам, че знаеш… Татко ти е говорил на масата, майка ти е говорила в кухнята… Всички, всички говорят. Вчера във вестника имаше едно празно правоъгълниче — значи се говори за това, единствено само аз…

Тя скочи от пода като понесена от вихър и отново се втурна към вратата, заблъска по нея — не с длани, а по-скоро с петите на ръцете си. Пуснатата й коприненобледа коса завършваше с дълги масури.

„Да беше голяма — помисли си Цинцинат, — да беше душата ти поне малко съзвучна с мен, ти както в поетичната древност щеше да избереш по-тъмна нощ, да напоиш пазачите…“

— Емочка! — възкликна той. — Моля те, кажи ми, няма да спра да те питам, кажи ми, кога ще умра?

Загризала пръста си, тя се приближи до масата, където бяха накамарени книги. Разтвори една, прелисти я с пукот, едва не изтръгна страниците, тръшна я, взе друга. Някакви сенки все пробягваха по лицето й — ту се сбръчкваше луничавият й нос, ту езикът издуваше бузата отвътре.

Вратата издрънча: Родион вероятно беше погледнал през шпионката и влезе доста навъсен.

— Стига, госпожице! Аз ще си патя сетне.

Тя пискливо се изкиска, извъртя се от ракообразната му ръка и се завтече към отворената врата. Там, на прага, се спря изведнъж с очарователна танцувална точност — и дали прати въздушна целувка, или сключи съюз за мълчание, — погледна Цинцинат през рамо, след което — със същия внезапен ритъм — скочи и избяга на високи, пружиниращи крачки, вече подготвящи полета.

Родион с мърморене и дрънчене я последва тромаво.

— Чакайте! — извика Цинцинат. — Свърших книгите. Отново ми донесете каталога.

— Книги… — сърдито се ухили Родион и подчертано звучно заключи вратата отвън.

Каква мъка, Цинцинат, каква мъка! Каква каменна мъка, Цинцинат — и безжалостно бие часовникът, и тлъстият паяк, и жълтите стени, и грапавото черно вълнено одеяло. Ципата върху шоколада в чашата. Да я хванеш в самия център с два пръста и да я дръпнеш изцяло от повърхността — вече не плосък покров, а сбърчена кафява поличка. Той е почти изстинал под нея — сладникав, гъст. Три препечени филийки с костенуркови сбгорели крайчета. Обло масло с пресован монограм на директора. Каква мъка, Цинцинат, колко трохи в постелята!

Като се повайка и поохка, той изпука всичките си стави, стана от леглото, облече омразния халат и тръгна да се скита. Отново прегледа всички надписи по стените с надеждата някъде да открие нов. Дълго стоя върху стола като гардже на пън, неподвижно загледан нагоре в просяшката порция небе. Отново обикаля. Отново чете вече научените наизуст осем правила за затворниците.

1. Абсолютно се забранява излизането от сградата на затвора.

2. Кротостта на затворника е украшение за тъмницата.

3. Настоятелно молим да пазите тишина между един и три всеки ден.

4. Забранява се воденето на жени.

5. Песни, танци и шеги с надзирателите са разрешени само по взаимно споразумение и в определени дни.

6. Желателно е затворникът да не сънува изобщо, а в противен случай веднага да прекратява сам нощните сънища, които по съдържание са несъвместими с положението и със званието на затворника, а именно: китни пейзажи, разходки с познати, семейни трапези, а също и полово общуване с личности, в реален вид и в състояние на бодърствуване недопускащи даденото лице, което поради това ще бъде разглеждано от закона като насилник.