Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

— Довел си тук здраво дете?

Той се опитва да избута с маратонката си моя крак в туристическите сандали. Пръхтим като две диви прасета при секс.

— Напълно ли си изгубил акъла си? — това аз го казвам.

— Погрижи се по-добре за собствения си акъл.

— Жена ти те е зарязала, какво общо има с това малкото момиче?

— Глупости. — Той ме настъпва с маратонката си и аз политам назад, едва не падам. Егор стои зад мен, но не би могъл да ме подпре.

— Тя ВЕДНАГА трябва да се маха! — Отдавна не съм крещяла така. — Тя е здрава!

— Кой от нас е здрав?

Той излиза пред къщата, идва съвсем близо до мен. Говоря му колко сладичка е малката му дъщеря, че трябва да иде с нея някъде другаде; той, ако иска, може и под влака да се хвърли, но детето, него трябва да върне у дома, да го махне оттук. Лицето му се изкривява. Бута ме, залитам и се улавям за фланелката му. Той ме удря през ръката. Със сух шум платът се разцепва, но може би шумът идва някъде отвътре в мен, юмрукът му е уцелил ребрата ми. Боли, но мен не ме е страх от болката. Страх ме е само от безпомощността. Но дори и тя не може да ме спре да кажа нещата, които са ми важни.

— Какво знаеш ти изобщо? — пръхти той и ме блъска грубо по раменете. Този път наистина падам. Лежа на земята, над нас свети Голямата мечка, нощта е безоблачна. Той ме рита отстрани с всички сили, лицето му е изкривено. Пръстите му се сключват около врата ми. Чувам се как хриптя. Колко тихи могат да бъдат двама души, когато единият убива другия.

Егор стои зад него и плаче.

Отначало не разбирам какво се случва после. Сухо изпукване в нищото. Мъжът, който отказа да ми се представи с името си, се изправя и залита. За миг стои в изкривено, неестествено положение. После се свлича на земята, и то съвсем до мен.

Без да искам, аз изведнъж се разхленчвам. Когато такъв силен мъж внезапно се строполи, това си е шок. Сега обаче е редно сама да се изправя. Изтъркулвам се наляво и после по корем. Следващото, което правя, е да се вдигна на колене и да се подпра на ръцете си. Изпълзявам до мъжа, който падна.

— Боже, какво стана, боже?

Главата лежи обърната по лице в локва кръв. В черепа му е забита малка брадвичка. Поглеждам нататък към Егор, който вдига ръце, като че иска да каже: „Виждаш сама, не съм въоръжен“. Стенейки, заставам на колене и погледът ми бавно се придвижва в тъмното, от което се отделя някаква фигура.

— Петров — казвам аз. — Петров, свиньо такава.

По лицето на Петров трепка усмивка като на побъркан. Погледът му е отсъстващ. Питам се дали в момента не е просто сомнамбул. След това той се отърсва и прави опит да ме издърпа нагоре, с което ми причинява още по-големи болки.

— Защо се биеше с него, бабо Дуня?

— Не го исках тук.

— Лошо ли се държа? Не показа ли уважение към теб?

— Нали виждаш. — Изправям се и му позволявам да клекне пред мен и да изтупа мръсотията от полата ми.

— Ужасно съжалявам, че ти развалих тази така прекрасна нощ, но ми се струва, че го убих.

В живота си съм виждала прекалено много рани, за да тръгна сега да му противореча.

— Възниква един съвсем простичък въпрос — казва Петров. — Какво да го правим?

— Не става дума за него — отвръщам аз и придържам ребрата си, които при всяко вдишване се обаждат с режеща болка.

Момичето седи в леглото и примигва в тъмното. Изцапаните ни лица вероятно страшно са я уплашили. Но тя показва храброст. Не плаче, гледа ме почти без да мига. Със сигурност й напомням за някого.

— Идваш с мен, Глаша — казвам и се опитвам да прикрия мъката си. — Баща ти току-що се спомина.

Тя не пита за него. Това е добър знак. Всъщност лош, но в момента за нас е добър. Измъква се от леглото, невинно момиченце с нощница на червени точки. Малкият й куфар лежи отворен на пода, а на възглавницата й седи плюшено животно с дълга опашка.

— Утре сутринта се връщаш у дома — казвам аз. Всъщност тази вечер би било по-добре, но не съм магьосница и не мога всичко.

Хващам момичето за ръка. Тя не забелязва, че минаваме покрай трупа на баща й, който лежи в тъмнината като отдавнашна купчина пръст. За днес я взимам при себе си.

Петров носи малкия й куфар и през цялото време нещо ми говори. Полудяваме, защото ми се струва, че почвам да усещам как радиацията влиза през порите под кожата на детето. От това забравям за собственото си нараняване.

— Алуминиево фолио — казвам аз на висок глас. — Ако сега нещо може да помогне, това е алуминиево фолио.

— Че кой тук има алуминиево фолио?