Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

— Разбира се, че не… — започна той, но аз го прекъснах, защото се боях от неговия дар слово:

— Какво тогава ще ни донесе свободата на нас ! Тя по-различна ли е от правата на мъжа?

Председателят ядосано почукваше с пръчката си. Ето че друга представителка на асетите поде моя въпрос:

— Кога най-сетне Радикалната партия ще се осмели да говори и от наше име?

Една старица викна:

— Ей вие, собственици, които искате да премахнете робството, къде са вашите жени? Защо те не са тук? Не ги ли пускате да излизат от беца?

Зачервен, председателят силно удряше и най-после успя да възстанови реда. Аз ликувах, ала в същото време сърцето ми бе свито от тревога. Видях, че Ерод, а и някои хора от Хаме започват да гледат на мене като на откровен провокатор. И наистина думите ми бяха внесли разкол в мненията. Но нима подобно разделение не съществуваше и по-рано?

Една група от нас, жените, си тръгна, бъбрейки високо по тротоара. Това вече бяха моите улици — с тяхното движение, с техните светлини, с опасностите, с живота им. Тази нощ аз бях собственичка. Големият град беше мой. Мое беше и бъдещето.

Споровете не спираха. Канеха ме да говоря на много места. Когато напуснах поредния такъв митинг, хейнецът Есдардон Айа се приближи и ми каза като нещо съвсем обичайно:

— Ракам, има опасност да те арестуват.

Не го разбрах. Той тръгна редом с мен, малко по-далеч от другите, и продължи:

— Чух да обсъждат въпроса в посолството… Правителството на Вое Дайо възнамерява да промени статута на освободените асети. Вече няма да ви смятат за гареоти. Ще се наложи някой собственик да попечителства над вас.

Това бяха лоши новини, но след кратък размисъл отвърнах:

— Струва ми се, че ще мога да си намеря настойник. Може би господин Боайба…

— Той ще трябва да получи одобрение отгоре… По този начин искат да отслабят Общността, като разколебаят и асетите, и собствениците. Много хитър план.

— Ами какво ще стане с нас, ако не си осигурим гарант, който да бъде одобрен?

— Ще ви считат за избягали.

Накратко това означаваше смърт, трудов лагер или търг.

— О, Господи, Камие! — възкликнах аз и хванах Есдардон Айа за ръка, понеже пред очите ми падна черна пелена.

Бяхме изминали така известно разстояние. Когато отново отворих клепачи, видях улицата, високите сгради на града, грейналите светлини. Доскоро си бях въобразявала, че ми принадлежат.

— Имам приятели — вметна хейнецът, продължавайки да върви редом, — които смятат да отпътуват за кралство Бамбур.

— А с какво могат да ми помогнат те?

— Оттам излита кораб за Яйоуе.

— За Яйоуе — повторих машинално аз.

— Да, доколкото съм запознат — кимна той, сякаш ставаше дума за трамвайна линия. — Предполагам, че след време и от Вое Дайо ще има редовни космически полети. Ще екстрадират размирници, бунтовници, членове на Хаме. Е, това означава да признаят Яйоуе за суверенна държава, което още не са склонни да направят. Позволяват си обаче някои полулегални сделки чрез посредничеството на страните, с които общуват… Преди няколко години кралят на Бамбур купил един от старите корпоративни кораби, истински колониален планетолет. Искал да посети спътниците на Уерел, но те му се сторили отегчителни. Тогава дал кораба под наем на консорциум учени от университета и бизнесмени от столицата. Шепа по-смели бамбурски производители го използват за търговия с Яйоуе, като в същото време вземат научни работници, за да провеждат своите експерименти там. Естествено всяко пътуване излиза много скъпо, тъй че непременно гледат да съберат по-голям екипаж…

Слушах всичко, без да го чувам добре, обаче го разбирах.

— Досега се справяха някак с Божията помощ — добави той.

Винаги говореше тихо, с увлечение, ала никога надменно.

— В Общността знаят ли за тоя планетолет? — попитах.

— Мисля, че някои от членовете са уведомени. Както и отделни хора на Хаме. Но да се знае това е доста опасно. Ако във Вое Дайо научат, че държава, с която търгуват, изнася ценни стоки… Всъщност възможно е да имат известни подозрения. Ето защо такова решение не може да се вземе лесно. То е коварно и необратимо. Признавам, че дълго се колебах, преди да говоря с теб. Толкова дълго се колебах, че не ти остава много време. Трябва да прецениш още тази нощ, Ракам.

Вдигнах поглед към небето, което се спотайваше отвъд светлините на града.

— Ще отида — отвърнах. Спомних си за Уалсу.

— Добре. — На следващия ъгъл мъжът кривна от посоката, в която вървяхме, и сви към дипломатическия квартал.