Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

— Да стои на едно място и да пее — бавно отвърна възрастният мъж.

— Ами ако не го свърта на едно място? Току-виж, че отлетял.

— Да отлети ли?

— Те могат да му дадат криле, братко.

— Срамувам се — каза Гранит и скри лице в ръцете си.

… Тово отиде в храма и изпрати на Межа съобщение в Катхад: „Твоят ученик желае да дойде при теб.“ Тези думи спотайваха известна злост. Наследницата на слънцето обвиняваше историчката, че е извадила сина й от равновесие. Бе го накарала да загуби вътрешна опора, докато накрая той наистина изтърва почвата под нозете си. Изпитваше ревност към тая жена, успяла само за няколко дни да разруши онова, на което тя го беше обучавала с години. Добре разбираше, че я ревнува, но й бе все едно. Какво значение имаха нейните чувства или съзнанието за унижение на брат й?

Не им оставаше нищо друго, освен да се примирят със скръбта си.

Ето че лодката, потеглила за Даха, отплава. Хавжива гледаше назад към Стсе: килима в хиляди разцветки на зеленото, солените блата, пасищата, полята, живите плетове, овощните градини. Селището бе покатерило върху отсрещните хълмове бледи гранитни зидове, измазани с хоросан, тъмни керемидени стрехи, стена над стена и покрив над покрив. Колкото по̀ се отдалечаваше, толкова повече започваше да му напомня черно-бяла морска птица, сгушила се в своето гнездо. Над града се издигаха високите планини на острова, сиво-синкавите бърда и начумерените, диви склонове, чезнещи сред облаци. С грак прелитаха разтревожени ята.

На пристанището в Даха, въпреки че за първи път бе тъй далеч от Стсе и хората говореха с необичаен за него акцент, успяваше да ги разбере и да чете табелите. Никога преди не беше виждал указатели, но те явно вършеха добра работа. С тяхна помощ намери агенцията, откъдето можеше да се вземе самолет за Катхад. Пасажерите спяха на койките, загърнати в собствените си одеяла. Откри свободно място и легна там, увивайки се в плаща, който Гранит му бе изтъкал преди години. След кратката странна нощ в чакалнята дойдоха служители с плодове и различни питиета. Някой подаде на Хавжива билет. Пътниците не се познаваха помежду си; държаха очите си сведени. Чу се съобщение, изскочиха навън и се качиха в летателната машина.

Младежът гледаше през прозореца как къщите долу се смаляват. Започна да си тананика молитвена песен тихо, вглъбено. Непознатият, седнал до него, се присъедини.

Когато светът сякаш се разклати и той имаше чувството, че направо ще връхлети насреща му, затвори клепачи и се опита да диша равномерно.

Един след друг те излязоха от самолета на тъмна бетонна площадка. Валеше. Межа се приближи в дъжда и го назова по име:

— Хавжива, Сине на моя народ, добре дошъл! Заповядай. Приет си в школата.

На третата година в Катхад Хавжива беше научил твърде много неща, които го измъчваха. Старото познание бе трудно, но не отчайващо. До голяма степен то се крепеше върху парадокса и мита и в него имаше дълбок смисъл. Новите познания бяха основани на фактите и разума, обаче им липсваше вътрешна спойка.

Например вече бе разбрал, че историците не изучават история. Никой човешки мозък нямаше сили да обхване цялата три милиона годишна сага на Хейн. Събитията от първите два милиона (тоест преди Новата ера), подобно скални слоеве, претърпели видоизменение, бяха сбити и изкривени под тежестта на нахлулите хилядолетия. От безкрайните им вериги можеха да се възстановят само най-общи постановки, съдейки по съвсем дребни, случайно съхранени детайли. Ех, дори и наистина да се намереше някой като по чудо оцелял документ от време оно, какво от това? Еди-кой си цар управлявал Азбахан; империята била разбита и паднала в ръцете на неверниците; термоядрена ракета била хвърлена над Ве…

Но нали са съществували безчет крале, държави, колонии, билиони от хора са живели в милиони страни, монархии, демокрации, олигархии, анархии: пантеон над пантеон от богове, калейдоскоп от епохи на хаос и епохи на ред, кървави войни и мирни периоди; правели са се непрестанни открития и безмилостно са потъвали в забрава; хомо сапиенс е преживял неизброими ужаси и триумфи, безконечна повторяемост и вечно обновление. Какъв е смисълът да се опитваш да опишеш вълните на водата в даден момент, а после в следващия и следващия, и следващия? Човек се уморява; накрая си казва: „Има една велика река, която минава из тия земи, и тя се нарича История.“

За Хавжива знанието, че съдбата на всеки индивид е просто мигновен отблясък върху течението на тази река, беше понякога потискащо, друг път утешително.