Съмърсет Моъм - Луна и грош

След няколко дни Стрикланд започна да става. Беше само кожа и кости. Дрехите му висяха като дрипи на плашило. С рошавата си брада и дълга коса, с чертите си винаги малко по-едри от нормалното, а сега изострени от болестта, той имаше необикновен вид, дотолкова чудат, че не можеше да се нарече противен. В неговата тромавост имаше нещо величествено. Не зная как точно да опиша впечатлението, което ми направи. Макар обвивката от плът да бе едва ли не прозрачна неговото излъчване без съмнение не беше чисто духовно, защото върху лицето му се четеше необуздана чувственост, която, колкото и глупава да прозвучи, бе някак си одухотворена. В него имаше нещо първично. Сякаш бе надарен с онези скрити природни сили, които гърците въплъщавали в образите на сатири и фавни — полухора, полуживотни. Напомняше ми за Марсий, комуто Аполон одрал кожата, защото се осмелил да му съперничи с флейтата си. Стрикланд носеше в сърцето си необикновени съзвучия и нераздвижени образи и аз предвиждах, че ще свърши дните си в мъка и отчаяние. Отново имах чувството, че е обсебен от демон, но не можеше да се каже дали това бе демонът на злото, защото бе една първична сила, съществувала далеч преди да има добро и зло.

Той все още беше твърде слаб, за да рисува, и просто седеше в ателието и мълчеше, потънал в бог знае какви мечти, или четеше. Книгите, които харесваше, бяха разнородни: понякога го заварвах задълбочен над стиховете на Маларме, които четеше като дете, движейки беззвучно устните си, и се чудех какви ли странни чувства предизвикват у него тези изискани каданси и неясни фрази, друг път го намирах погълнат от някой детективски роман на Габорио 28 28 Емил Габорио (1835–1873) — френски писател, автор на известни детективски романи. Б. пр. .

Забавляваше ме как изборът му на книги издаваше по приятен начин непримиримите противоречия в неговия необикновен характер. Любопитно бе и това, че дори с толкова немощно тяло той и не помисляше за удобства. А Стрьове обичаше да се разположи удобно и в ателието му имаше две тежки тапицирани кресла и голям диван. Стрикланд даже не се приближаваше към тях, и то не за да се прави на стоик, защото веднъж го сварих в ателието сам, седнал на едно трикрако столче — те просто не му харесваха. За разнообразие сядаше на кухненски стол и толкова. Понякога се дразнех, като го гледах. Никога не съм срещал човек, по-безразличен към света около себе си.

Изминаха две-три седмици. Една сутрин, тъй като работата ми се запъна, реших да си дам почивка и отидох в Лувъра. Разхождах се бавно, гледах така добре познатите картини и се оставих на чувствата, които те внушаваха. Тръгнах през дългата галерия и там ненадейно срещнах Стрьове. Усмихнах се — бе такъв един закръгленичък и толкова стреснат, че не можеше да не предизвика усмивка, но като се приближих, забелязах, че всъщност бе необичайно разстроен. Изглеждаше изтерзан и все пак смешен, досущ като човек, който е паднал във водата с дрехите и после, спасен от сигурна смърт, още уплашен, си мисли, че сигурно прилича на глупак. Той се обърна, взря се в мен, яо усетих, че не ме вижда. Кръглите му сини очи гледаха измъчено през очилата.

— Стрьове! — обадих му се.

Той се сепна, след това се усмихна с нещастна усмивка.

— Защо се мотаеш в такъв окаян вид? — попитах весело аз.

— Отдавна не съм бил в Лувъра. Реших да намина да видя дали няма нещо ново.

— Но нали ми каза, че тази седмица трябва да завършиш една картина?

— Стрикланд рисува в ателието ми.

— Е, и?

— Сам му предложих. Той още не е укрепнал, за да се върне в квартирата си. Мислех, че ще можем да рисуваме заедно. Много от момчетата в Латинския квартал работят по двама в ателие. Мислех си даже, че ще бъде интересно. Винаги съм смятал, че би било чудесно да има с кого да побъбриш, като се умориш от работа.

Говореше бавно, отделяше изреченията едно от друго с малки неловки паузи и непрекъснато ме гледаше с благите си, глуповати очи. Те бяха пълни със сълзи.

— Нищо не разбирам — отвърнах аз.

— Стрикланд не може да работи с друг човек в ателието.

— По дяволите! Ателието е твое. Той да му мисли. Стрьове ме погледна жално. Устните му трепереха.

— Какво се е случило? — попитах доста остро. Поколеба се за миг и се изчерви. Погледна нещастно една от картините на стената.

— Не ми дава вече да рисувам. Каза ми да се махам.

— Защо не го прати по дяволите?

— Той ме изхвърли. Не можех да се боря с него. Хвърли шапката ми след мен и заключи вратата.