Астрид Линдгрен - Емил от Льонеберя

— Това е най-вкусното нещо на света! — заяви Емил. И ако вие някой път сте яли такава баница, каквато правеха в Катхулт, тогава сигурно знаете, че този път наш Емил имаше право!

Най-сетне настъпи вечер и здрачът се спусна тъй красиво над Катхулт, над Льонеберя и над цял Смоланд. Таткото на Емил свали знамето, а Емил и малката Ида стояха до него и гледаха.

И ето, че угощението в Катхулт привърши. Всички поеха към домовете си. Една подир друга потеглиха коли и каруци. Последна си тръгна изисканата госпожа Петрел със своя файтон. Емил и малката Ида се ослушаха подир тропота на конските копита, който заглъхваше между хълмовете.

— Дано е добра към любимото ми мишле — каза Емил.

— Какво мишле? — зачуди се Ида.

— Онуй, дето го мушнах в чантата й — отговори Емил.

— ЗАЩО направи това? — попита малката Ида.

— Ами, стана ми мъчно за мишлето — рече Емил. — Цял живот не е видяло нищо друго освен големия шкаф за наденици. Та си помислих, поне Вимербю нека да види!

— Дано Петрелката е добра към него! — въздъхна малката Ида.

— Положително ще бъде! — заяви Емил.

Беше 10 юни, когато Емил издигна малката Ида на мачтата за знамето и излапа всичката наденица. Може би накрая искате да чуете нещо и за:

Алфред — ратаят, който работеше в Катхулт — много обичаше деца. Особено Емил. Емил вършеше пакости и беше непослушник, но за Алфред това нямаше значение. Той все пак си обичаше Емил и взе, че му издялка чудесна пушка. Тя приличаше досущ на истинска пушка, но с нея, естествено, не можеше да се стреля. Обаче Емил крещеше „бум-бум“ и все пак стреляше, та врабците в Катхулт няколко дни не смееха да си покажат човките навън. Емил много заобича своята пушка и искаше нощем да спи с нея в леглото си.

— Искам си пушкътъ! — крещеше той и никак не се зарадва, когато майка му веднъж не чу добре и дотърча с „шапкътъ“ му.

— Не искам ШАПКЪТЪ! — развика се той. — Искам си ПУШКЪТЪ! И наистина я получи.

Да, Емил обичаше пушката си, но още повече обичаше Алфред, който му издялка пушката. Затова никак не е чудно, че Емил се разплака, когато Алфред един ден най-неочаквано замина за Хултсфред на опълченски сбор. Вие сигурно не можете да си представите какво се прави на опълченски сбор, но едно време в Швеция така казвали, когато мъжете отивали да ги обучават за войници. Всички ратаи от Льонеберя, и отвсякъде наоколо, трябваше да ходят на опълченски сбор да се учат да станат войници.

— Но защо трябваше да стане това тъкмо когато ще прибираме сеното?! — роптаеше таткото на Емил.

Много беше недоволен, че му взимат Алфред посред сенокоса, защото тогава в Катхулт имаше много работа. Но, уви, не таткото на Емил, а кралят и неговите генерали решаваха, кога да заминат за Хултсфред ратаите от Льонеберя, за да ги обучават за войници. Освен това, Алфред щеше да се върне щом като се обучи, а то не траеше дълго. Та Емил всъщност нямаше защо да плаче толкова, но той все пак плачеше и Лина му пригласяше. Защото Емил не беше единственият, който обичаше Алфред.

Самият Алфред не плачеше. Той каза, че в Хултсфред човек можел да „го удари на живот“ и да се весели колкото си иска. А когато каруцата по тегли и всички застанаха тъжни да му махат за сбогом, Алфред изведнъж се опери и взе да пее и подвиква, за да не им е толкова мъчно. Ето какво запя той:

След това гласът на Алфред не се чуваше повече, защото Лина ревна да реве колкото й глас държеше, а подир малко каруцата с Алфред изчезна зад завоя.

Майката на Емил се опита да утеши Лина:

— Хайде, не плачи, Лина — подхвана тя. — Изчакай до осми юли, тогава в Хултсфред има панаир и ще отидем да посетим Алфред.

— И аз искам да отида в Хултсфред и да го ударя на живот и да посетя Алфред — обади се Емил.

— И аз! — добави малката Ида. Но майката на Емил поклати глава.

— Такива панаири не са забавни за малки деца — каза тя. — Само се губят в навалицата.

— А на мен ми се струва много забавно да се загубя в навалицата — възрази Емил, но и това не му помогна.

Сутринта на осми юли таткото и майката на Емил заминаха заедно с Лина на панаира в Хултсфред и оставиха Емил и малката Ида у дома да ги наглежда Кроса-Мая, една стара бабичка, която често идваше в Катхулт да помага с туй-онуй.