Станислав Лем - Дванадесето пътешествие

Няколко пъти трябваше да бягам от града и да се крия сред крайградските езера, а вдъхновените ми последователи бяха подложени на сурови гонения. След това на моите проповеди започнаха да идват все повече хора от висшите кръгове, инкогнито, разбира се. Когато Тримон завърши трагично земния си път, след като забрави от разсеяност да диша, властта беше взета от Карбагаз Благоразумния. Той беше последовател на моето учение, което издигна в ранг на държавна религия. Получих званието Пазител на машината и великолепна резиденция край двореца. Имах много работа и сам не зная как стана така, че подчинените ми свещеници започнаха да разпространяват тезата за моя небесен произход. Напразно се опитвах да се противопоставя на това. В същото време се появи сектата на антимашинистите, които проповядваха, че микроцефалите се развиват по законите на природата, а аз съм бивш роб, който — след като е избелил кожата си с варовик — мами хората и ги прави на идиоти.

Водачите на сектата бяха задържани и кралят настоя като Пазител на машината да ги осъдя на смърт. Като не видях друг изход, избягах през прозореца на двореца и известно време се крих сред крайградските езера. Един ден до мене достигнаха слухове, че свещениците проповядват възкресението на Йон Бледон, който — след като е изпълнил мисията си на планетата — се е върнал при своите божествени родители. Отидох в Лиловец, за да опровергая това, но тълпата, която беше коленичила пред моите икони, поиска да ме убие с камъни при първите ми думи. Защити ме свещеническата стража, само за да бъде вкаран в затвора като самозванец и богохулник. Три дена ме миха с четки и ме стъргаха, за да изтрият мнимото белило, с помощта на което (според обвинението) съм се преправил на възкръсналия Бледон. Тъй като не посинявах, трябваше да ме подложат на мъчения. Успях да се спася от бедата благодарение на един пазач, който ми намери малко синя боя. Отправих се бързо в гората, където се намираше машината, която ускорява времето, и след дълги занимания усилих нейното действие с надеждата, че по този начин ще направя по-бързо идването на следващата цивилизация, а после се крих две седмици сред крайградските езера.

Върнах се в столицата, когато бяха провъзгласени републиката, инфлацията, амнистията и равноправието. При бариерите на края на града вече искаха документи и понеже нямах, ме арестуваха за скитничество. Като излязох на свобода, станах поради липса на средства куриер в Министерството на просветата. Понякога министерските кабинети се сменяха по два пъти на денонощието и понеже всяко ново правителство започваше управлението си с анулиране на декретите на предишното и издаване на нови, имах доста тичане с циркулярите. В края на краищата ми отекоха краката и си подадох оставката, но не ми я приеха, защото точно тогава имаше военно положение. Преживях републиката, две директории, реставрацията на просветната монархия, авторитарното управление на генерал Розгроз, неговото посичане като държавен изменник и, нетърпелив от бавното развитие на цивилизацията, започнах пак да ровя в машината, от което вътре се скъса едно болтче. Това не ми направи особено впечатление, но след няколко дена забелязах, че става нещо странно.

Слънцето изгряваше от запад, на гробището се чуваха някакви шумове, можеха да се видят покойници и състоянието им се подобряваше с всяка измината секунда, юношите се смаляваха пред погледа, а малките деца изчезваха някъде.

Върна се управлението на генерал Розгроз, просветната монархия, директорията и накрая републиката. Когато видях със собствените си очи да се връща назад погребалното шествие на крал Карбагаз, който след три дена се вдигна от катафалката и беше разбалсамиран, ми стана ясно, че трябва да съм повредил машината и сега времето тече обратно. Най-лошото беше това, че самият аз виждах върху себе си признаци на подмладяване. Реших да чакам, докато Карбагаз І възкръсне и стана отново Велик машинист, защото използвайки тогавашното си влияние, бих могъл да проникна без затруднение в ракетата, която служеше за идол.

Най-лошо обаче беше ужасяващото темпо на промените: не бях сигурен дали ще дочакам съответния момент. Всеки ден заставах под дървото на двора и отбелязвах с чертичка височината на главата си — смалявах се със страшна бързина. Когато станах Пазител на машината при Карбагаз, изглеждах най-много на девет години, а трябваше да натрупам провизии за из път. Носех ги нощем в ракетата, което ми струваше не малко усилия, защото ставах все по-слаб. За мой голям ужас установих, че в минутите, когато нямам дворцови задължения, изпитвам неудържимо желание да играя на гоненица.