Виктория Холт - Владетелката на замъка

Погледнах през прозореца. Пристигахме в Плимът. Спътниците ми слязоха, а аз се облегнах на седалката и наблюдавах какво става на перона.

Щом пазачът наду свирката си и бяхме готови да потеглим, вратата на купето се отвори и влезе един мъж. Погледна ме с извинителна усмивка, като че ли искаше да каже, че се надява да нямам нищо против да пътува в същото купе, но аз извърнах очи.

Когато излязохме от Плимът и наближихме моста, той каза:

— Харесва ви нашият мост, нали?

Обърнах се и го погледнах.

Беше под тридесетте, добре облечен, но като селски благородник, фракът му беше тъмносин, а шапката му беше от онези, които в Лондон наричахме „тенджери“ поради приликата им с този съд. Той я сложи на седалката до себе си. Помислих си, че е поразпуснат, тъй като кафявите му очи проблясваха иронично, като че ли беше съвсем наясно за предварително отправените ми предупреждения да не влизам в разговори с непознати мъже.

— Да, разбира се — отговорих. — Мисля, че е шедьовър на строителното изкуство.

Той се усмихна. Бяхме пресекли моста и влязохме в Корнуол.

Кафявите му очи ме проучваха и аз веднага се почувствах малко безцветна. Реших, че се интересува от мене само защото няма към кого друг да насочи вниманието си. Тогава си спомних думите на Филида, че често пъти отблъсквам хората, когато те проявяват интерес към мене, тъй като си мисля, че го правят само защото няма друг наоколо. „Смятай се за заместител и ще се превърнеш в такъв“ — беше максимата на Филида.

— Още дълго ли ще пътувате? — попита той.

— Мисля, че ми остава малко. Трябва да сляза в Лискърд.

— А, Лискърд. — Той протегна крака и премести погледа си от мене към върховете на ботушите си. — От Лондон ли идвате?

— Да — отвърнах.

— Ще ви липсват развлеченията на големия град.

— Живяла съм в провинцията и знам какво е.

— В Лискърд ли ще останете?

Не бях сигурна дали този разпит ми харесва, но пак си спомних Филида: „Марта, много си груба с мъжете. Плашиш ги“. Реших, че мога поне да бъда любезна, затова отговорих:

— Не, отивам в едно малко селце на брега, наречено Мелин.

— Разбирам.

Той помълча няколко минути и пак обърна внимание на върховете на ботушите си. Следващите му думи ме стреснаха:

— Предполагам, че разумна млада дама като вас не вярва в ясновидство… и тям подобни?

— Защо… — заекнах аз. — Що за странен въпрос?

— Мога ли да погледна дланта ви?

Поколебах се и го изгледах подозрително. Можех ли да подам ръката си на непознат човек? Леля Аделаид би заподозряла някакви нечестиви помисли. Помислих си, че сигурно би била права в този случай. В крайна сметка все пак бях жена, и то единствената.

— Уверявам ви, че единственото ми желание е да погледна в бъдещето ви.

— Но аз не вярвам в подобни неща.

— Позволете ми все пак — каза той и като се наведе напред, взе ръката ми.

Държеше я леко и почти не я докосваше, докато я разглеждаше с наведена настрани глава.

— Виждам — каза той, — че сте стигнали до повратна точка в живота си… Движите се в странен нов свят, който е напълно различен от всичко, което сте познавали досега. Ще трябва да сте внимателна… крайно внимателна.

— Срещаме се на път — усмихнах се аз. — Какво ще кажете, ако ви съобщя, че съм била при роднини и че вероятно няма да вляза във вашия странен нов свят?

— Ще отговоря, че не ми казвате истината. — Усмивката му беше дяволита и не можех да не почувствам известна симпатия към него. Реших, че е доста безотговорен, но неговата жизнерадостност зарази и мене. — Не — продължи той, — пътувате към нов живот, към нова работа. Няма грешка в това. Преди сте живели изолирано в провинцията, а след това сте отишли в града.

— Мисля, че сама ви подсказах това.

— Не бе необходимо да ми го подсказвате. Но не миналото ни засяга в такива случаи, а бъдещето!

— Какво за бъдещето?

— Отивате в странна къща, къща, пълна със сенки. Трябва да внимавате много в онази къща, госпожице, ъ…

Той почака, но аз не му казах името си, така че продължи:

— Трябва да работите, за да се издържате. Виждам едно дете и един мъж… Може би той е бащата на детето. Обвити са в сенки. Има и някой друг там… Но може би тя вече е мъртва.

По-скоро дълбокият му погребален глас, а не думите, които изрече, ме накараха да се почувствам нервна. Дръпнах ръката си:

— Глупости!

Той не обърна внимание на това и притвори очи. След това продължи:

— Ще трябва да наблюдавате малката Алис и вашите задължения ще се разширят извън грижите за нея. Но със сигурност ще трябва да се пазите от Алис.