О. Хенри: Горяща лампа

Разбира се, и този въпрос има две страни. Нека разгледаме втората. Често чуваме да се говори за „продавачки“. Такива не съществуват. Има момичета, които работят в магазини. По този начин те изкарват прехраната си. Но защо трябва да превръщаме тяхната професия в определение за човека. Нека бъдем справедливи. Кой нарича момичетата, които живеят на Пето авеню, „купувачки на мъже“?

Лу и Нанси бяха дружки. Те дойдоха в големия град да си търсят работа, защото у дома не можеха да ги изхранят. Нанси беше на деветнадесет години, а Лу — на двадесет. И двете бяха хубавки, работливи момичета от провинцията, които нямаха амбиции за сценична кариера.

Ангелчето-пазител, което бди отгоре, ги насочи към едно евтино и прилично общежитие. И двете си намериха работа и започнаха да печелят. И си останаха дружки. Позволете ми сега, шест месеца след пристигането им, да ви запозная: Читател Досадник — моите приятелки госпожица Нанси и госпожица Лу. Докато се ръкувате, обърнете внимание — но много предпазливо — на облеклото им. Да, много предпазливо, защото те така мразят да се вторачват в тях, както и дамите в ложите на конни надбягвания.

Лу е гладачка — работи на парче в една ръчна пералня. Тъмнолилавата рокля й стои зле, а перото на шапката й е с четири инча по-дълго, отколкото е необходимо; но хермелиновият й маншон и хермелиновата яка струват двадесет и пет долара, въпреки че в края на сезона събратята на нейния хермелин ще има да стоят по витрините с табелки „7,98“. Лу има розови страни и блестящи светлосини очи. От цялото й същество се излъчва доволство от живота.

Нанси ще наречете продавачка — просто по навик. Такъв тип няма. Но понеже опороченото поколение търси тип във всичко, тя може да бъде взета за „типична продавачка“. Тя е с висока прическа помпадур и биеща на очи права блузка. Полата й е от дреб, но затова пък ушита по последна мода. Никакви кожи не я предпазват от острия пролетен вятър, но тя носи сукнения си жакет с такова достойнство, като че е манто от каракул. На лицето и в очите й, безпощадни типотърсачо, е изписано изражение, типично за продавачка. В него се чете мълчаливото, презрително негодувание на потъпканата жена и мрачно предвестие за неизбежното възмездие. Това изражение не изчезва дори когато тя се залива от смях. Същото изражение може да се види в очите на руските селяни; а тези от нас, които доживеят този ден, ще го видят на лицето на архангел Гавраил, когато той надуе последната тръба. Това изражение би трябвало да смути и унищожи мъжа, но той обикновено се ухилва и поднася цветя — в които е скрит хомот.

А сега повдигнете шапка и тръгвайте, след като сте получили веселото „до скоро виждане“ на Лу и Нансината присмехулна, мила усмивка, която, кой знае защо, не достига до вас и като бяла нощна пеперуда литва над покривите към звездите.

Двете чакаха на ъгъла Дан. Дан беше приятелят на Лу. Верен? Тя винаги можеше да го намери, докато Мери от песничката би трябвало да прати цяла дузина частни детективи по следите на своето агънце.

— Не ти ли е студено, Нанси? — попита Лу. — Ама че си будала и ти — да работиш в тоя глупав магазин за осем долара седмично. Миналата седмица аз изкарах осемнайсет и петдесет. Е, то се знае, да гладиш, не е така фино, като да продаваш тантели на щанда, но поне се вадят добри пари. Никоя от нашите гладачки не пада по-ниско от десет. И моята работа с нищо не е по-унизителна от твоята.

— Дръж си я за тебе — каза Нанси с вирнат нос. — На мене ми стигат осем долара и една стая. Аз обичам да гледам наоколо си хубави неща и фини хора. А пък какви възможности има при нас! Онзи ден едно момиче от отдела за ръкавици се взе с един от Питсбърг — стоманолеяр ли, ковач ли, кой го знае какъв беше, ама милионер. Един ден и аз ще се подредя. Не че искам да се хваля с външността си, но на дребно не се ловя. А какви възможности има в пералнята?

— Че нали там се запознах с Дан! — каза тържествуваща Лу. — Беше дошъл да си вземе ризата и яките за неделя, а пък аз гладех на първа дъска. При нас всички се натискат да работят на първа дъска. Този ден Ела Маджиниз беше болна и аз работех на нейното място. Той казва, че най-напред забелязал ръцете ми — такива едни бели и закръглени. Помня, че си бях навила ръкавите. В пералнята идват доста свестни хора. И веднага си личат; носят прането си в куфарчета и не се мотаят около вратата, а влизат направо.

— Как можеш да носиш такъв корсаж, Лу? — каза Нанси и хвърли изпод тежките мигли съжалителен поглед към невъзможния тоалет на приятелката си. — Какъв ужасен вкус.