Сан Антонио - История на Франция

— Че като галите са имали още коне, защо не са ги изяли? — учуди се Берю. — Конското месо си го бива, особено с печени или пържени картофи.

— Историята мълчи по този въпрос.

— И какво станало по-нататък с Верцингеторикс?

— Цезар го отвел в Рим и пет години по-късно наредил да му прережат гърлото.

— Че защо му е било нужно да го коли? Първо, не е много джентълменско и второ, той така или иначе си е бил бита карта.

— Нравите по ония времена са били сурови, Дембо. — Пък и още не е съществувала Женевската конвенция… Накрая не мога да не спомена, че Цезар написал една книга, в която описал цялата тази патърдия…

Тръбен зов, изхождаш, от рог на зубър, проехтя над лагера и изтръгна от съня му воина Берюрикс. Той отвори очи, изправи се в седнало положение и бавно обходи с поглед разочароващата действителност, която го заобикаляше. В палатката му до него спеше, свит на кравай, един друид. Златният му сърп, окачен наблизо, проблясваше в полумрака. Берюрикс отметна кожата от зебу, служеща за врата на палатката, и се намръщи: навън беше кучешко време. Небето беше ниско и свъсено, а сред дърветата виеше смразяващ вятър.

Тръбният зов отново отекна. Но той отдавна вече не беше сигнал за храна. Воинът Берюрикс яростно почеса междукрачието си: бяха го нападнали интимни въшки, които за разлика от него имаха с какво да се хранят. И всичко, което той можеше да предприема срещу тях, беше да всява временна паника сред редиците им посредством загрубелите си нокти.

В лагера цареше оживление. Воините тичаха насам-натам, налагайки в движение върху главите си своите шлемове. Последните бяха два вида: тези на по-младите и неженени бяха украсени с пера, а онези на по-възрастните и женени — с рога.

Един възрастен гал с провесени мустаци мина край палатката на Берюрикс, който го попита:

— Тревога ли има?

Възрастният гал, чието име беше Пинюшикс, отвърна с блеещ глас:

— Ще говори главнокомандващият. Със своята унило сведена глава, украсена с рога, той наистина приличаше на стар и тъжен овен.

— Пак ли? — измърмори Берюрикс. — И след красивото си слово отново ще ни накара да пеем „Галия, мой роден край“. А на нас вече въобще не ни е до песен.

Пинюшикс кимна в знак на съгласие и се отдалечи с крачка, издаваща явна липса на калории в организма му. Берюрикс влезе в палатката и като се приближи до заспалия друид, здраво го плесна по задника, придружавайки това си действие с думите:

— Айде, пичкоранке, време е!

Друидът се протегна с прозявка, при което една заоблена и стегната гърда изскочи изпод бялата му роба.

— Прибери си мандрата — посъветва я Берюрикс, — защото, ако някой от съратниците я зърне, веднага ще разбере, че не си никакъв друид!

Все още сънената мома кротко прибра въпросната си съкровеност.

— А мустаците ти? — стреснато попита Берюрикс. — Къде са мустаците ти?

— Трябва да съм ги запиляла, докато съм спала. Или може би, докато се прибирахме — въздъхна другарката на воина и затършува из кожите, служещи за ложе. След малко с жален глас почти изплака: — Не ги намирам!

— Сега се подредихме! — затюхка се воинът Берюрикс. — Без мустаци не можеш да се покажеш навън! А къде да намеря пак царевична свила?

— И какво ще стане сега? — простена галската мома. — На такъв риск се изложих, като те последвах в армията!

— Ако те разкрият, което ще стане при това положение, ще ти се изредят всичките, както са ядосани от военните несполуки, а мен ще ме изправят пред другарски съд и може да ми ударят петдесетина удара с бич. Хайде, твоето ще го преживееш някак си, ами аз? Какъв позор!

Като чу това, мнимият друид се разхлипа още повече.

— Ти не ме обичаш!

Обичам те, обичам те — успокоително изрече воинът в обсада, после обхвана главата си с длани и се замисли, пощейки се разсеяно и тананикайки модната песенчица „Кой ми клати, мамо, имела?“. След малко вдигна глава. Изпосталелите му бузи бяха увиснали като задника-маясъллия на стара мома. В очите му на хроничен гладник проблясваше решителност.

— Ще оправя положението, драга. Ще намеря царевична свила.

— И къде ще намериш царевица?

Смелият воин посочи към ширналите се зад укреплението и дълбокия ров поля.

— Ей, къде ще я намеря!

— Но ще се изложиш на смъртна опасност!

— Заради теб съм готов да поема този риск, зелчице моя — заяви Берюрикс. След което повтори с без крайна носталгия: — Зелчица… — И пред погледа му като мираж изплува видението на зелки, уханно врящи в тенджера заедно с едно зубърско ребро. И след като облиза устните си, добави: — Ще използвам това, че всички заплеси ще отидат да слушат генерала, който обикновено бая се увлича в патриотичните си словоизлияния, и ще се измъкна незабелязано от лагера…