О. Хенри: В схватка с Морфей

— Чуй ме добре, Хопкинс — заявих с ясен и нетърпящ възражение тон, — ние с теб сме добри приятели, но държа да проумееш, че занапред вратите ми са затворени за всеки, който притежава твоята наглост да се държи като пълен негодник.

Том ме погледна без проява на какъвто и да било интерес.

— Какво става, Били? — попита той успокоително. — Къде те стиска чепикът?

— На твое място — продължих аз, — което, слава Богу, не ми се налага да заема, мисля, че бих се страхувал да затворя очи. Какво ще кажеш за онова момиче, което остави да те чака сред самотните борове там на юг… Момичето, което ти забрави, откакто наследи проклетите си пари? О, зная много добре за какво говоря. Докато беше само един беден студент по медицина, тя ти подхождаше. Но сега, след като си станал милионер, вече е друго. Питам се какво ли си мисли тя за изпълненията на онзи тип мъже, които е била научена да боготвори — джентълмените от Юга? Съжалявам, Хопкинс, че съм принуден да говоря за тези неща, но ти прикри всичко така добре и изигра ролята си просто безупречно! Можех да се закълна, че не си способен да се принизиш дотам и да прибегнеш до такива недостойни номера!

Горкият Том. Едва успявах да се сдържа да не прихна открито, като го гледах как отчаяно се бори с въздействието на опиата. Беше явно ядосан и аз не го обвинявах. Том притежаваше типичния южняшки темперамент. Сега лежеше с широко отворени очи, които на моменти проблясваха гневно. Но морфинът все още замъгляваше съзнанието му и сковаваше езика му.

— Ввърви по ддяволите! Ще те ррразмажа!

Опита да се надигне. Въпреки размерите си, в този момент бе съвсем изнемощял. Бутнах го назад. Той се отпусна обратно на кушетката, а очите му засвяткаха като на лъв в капан.

— Това ще ти държи влага известно време, глупако — казах си аз. Станах и запалих лулата си, защото определено имах нужда да запуша. Поразходих се наоколо, като мислено се поздравявах за великолепната идея, която ми бе хрумнала.

Чух похъркване. Огледах се. Том отново бе заспал. Отидох при него и му стоварих един в челюстта. Той отвори очи и ме погледна благо и незлобливо като пълен идиот. Аз захапах лулата си и го подхванах безпощадно.

— Искам да дойдеш на себе си и да напуснеш стаята ми колкото се може по-бързо — заявих му оскърбително. — Вече ти казах какво мисля за теб. Ако ти е останало някакво достойнство или доблест, добре ще размислиш преди отново да се опиташ по какъвто и да било начин да се правиш на джентълмен. Тя е само едно бедно момиче, нали? — изхилих се подигравателно аз. — Твърде обикновена и старомодна за нас, откакто си получихме парите. Би изпитал срам да се разходиш с нея по Пето авеню, нали? Хопкинс, ти си четиридесет и седем пъти по-лош от някой простак. Кой се вълнува от парите ти? Аз не, със сигурност. Обзалагам се, че това момиче също. Вероятно ако ги нямаше, щеше да се държиш повече като мъж. Но ти се превърна в гад и… — смятах, че това звучи особено драматично — сигурно си разбил едно вярно сърце. Освободи ме от присъствието си възможно най-скоро.

Обърнах му гръб и скришом намигнах на отражението си в едно огледало. Чух, че Том се раздвижи и рязко се обърнах към него. Нямах никакво желание деветдесет кила да ми се стоварят изотзад. Но той само се бе поизвъртял и бе отпуснал ръка върху лицето си. Изрече няколко думи и то доста по-отчетливо отпреди.

— Не бих могъл… да ти говоря по този начин, Били, дори… ако чуех хорски клюки за теб. Но само да се изправя на крака… ще ти счупя врата… да си го знаеш!

В този миг наистина изпитах известен срам. Но нали го правех, за да спася Том. На сутринта, когато щях да имам възможност да му го обясня, двамата щяхме да се посмеем здравата.

След двайсетина минути Том потъна й дълбок спокоен сън. Премерих пулса му, вслушах се в дишането му и го оставих да спи. Всичко беше нормално и Том бе извън всякаква опасност. Отидох в другата стая и се строполих в леглото.

На сутринта, когато се събудих, намерих Том станал и облечен. Съвсем се беше съвзел, ако не се смятаха изопнатите му нерви и езикът му, който приличаше на кора от бял дъб.

— Ама че съм идиот — изрече замислено той. — Помня как, докато вземах дозата, си помислих, че шишето с хинин изглежда някак странно. Трудно ли ме свестихте?

Отвърнах отрицателно. Изглежда спомените му за цялата история бяха твърде оскъдни. Заключих, че не помни как точно съм се мъчел да го задържа буден и реших да не го осветлявам по въпроса. Може би някой друг път, помислих си, когато се почувства по-добре, двамата ще се посмеем над цялата история.