Оскар Уайлд - Портретът на Дориан Грей

— А сега ме остави — дочу се зад гърба му един строг глас.

Дориан се обърна и бързо излезе навън, като успя само да забележи, че мъртвецът е облегнат на стола и Камбъл се взира в лъсналото жълто лице. Когато слизаше надолу, чу, че ключът се превъртя в ключалката.

Отдавна минаваше седем, когато Камбъл се върна в библиотеката. Той беше бледен, но напълно спокоен.

— Свърших това, за което ме помоли — прошепна той. — А сега сбогом. Дано вече никога не се видим.

— Ти ме спаси от гибел, Алън. Никога няма да забравя това — каза тихо Дориан.

Веднага щом Камбъл си отиде, той се качи горе.

В стаята се носеше противна миризма на азотна киселина. Но мъртвеца, който беше седял до масата, вече го нямаше.

Същата вечер, в осем и половина, изискано облечен, с букетче пармски виолетки в петлицата, Дориан Грей, посрещнат от ниско кланящи се лакеи, влезе в приемната на лейди Нарбъро. Слепоочията му пулсираха от нервно напрежение. Беше силно възбуден, но се наведе да целуне ръката на домакинята с обичайната си непринуденост и грациозност. Може би човек изглежда най-непринуден, когато трябва да играе ролята на непринуден. И сигурно никой, който видя Дориан Грей тази вечер, не би могъл да повярва, че той бе преживял една от най-ужасните трагедии, които могат да се преживеят в наше време. Тези изящно оформени пръсти не биха могли да стиснат нож, за да извършат престъпление, нито тези усмихнати устни биха могли да богохулстват. Той самият се чудеше на спокойното си поведение и за миг изпита почти чувствена наслада от двойнствения си живот.

Гостите бяха малко на брой, поканени набързо от лейди Нарбъро, много умна жена, със следи от наистина забележителна грозота — както казваше лорд Хенри.

Бивша примерна съпруга на един от най-скучните британски посланици, тя бе погребала мъжа си, както подобава, в мраморен мавзолей, изграден по неин собствен проект, бе омъжила дъщерите си за богати, но доста възрастни мъже, и сега се увличаше по френските романи, по френската кухня и по френското остроумие — в случаите, когато си мислеше, че го е доловила.

Дориан беше един от първите й любимци и тя винаги му казваше колко се радва, че не го е срещнала, когато е била по-млада.

— Сигурна съм, скъпи мой — неведнъж споменаваше тя, — че щях да се влюбя безумно във вас и да хвърля шапката си над мелницата, както се казва у нас. 38 38 Идиоматичен израз, който означава: постъпвам безразсъдно, преминавам границата. — Б. пр. За щастие, по онова време вие сте били почти дете, пък и шапките ни бяха толкова грозни, а мелниците — така напрегнати в очакване да се извие вятър, че аз никога не успях да пофлиртувам с когото и да било. Впрочем виновен за всичко беше Нарбъро. Той беше силно късоглед, а да мамиш съпруг, който нищо не вижда, не е никакво удоволствие.

Гостите й тази вечер бяха доста скучни. Причината за това била — както тя обясни на Дориан, прикривайки се зад доста протритото си ветрило, — че една от омъжените й дъщери най-неочаквано дошла да й погостува, а на всичко отгоре, довела и съпруга си със себе си.

— Мисля, че това е крайно нетактично от нейна страна — прошепна тя. — Наистина аз им гостувам всяко лято, когато се връщам от Хамбург, но една стара жена като мен има нужда от време на време да подиша чист въздух, а освен това аз ги разнообразявам. Нямате представа какъв живот водят те там. Съвсем селски! Стават рано, защото имат много задължения, и си лягат рано, защото нямат за какво да мислят. От времето на кралица Елизъбет в цялата околност не се е случила нито една скандална история и след вечеря всички естествено заспиват. Но вие няма да седнете до никого от тях. Ще седнете до мен и ще ме забавлявате.

Дориан й отвърна с някакъв комплимент и огледа салона. Да, хората наистина бяха скучни. Двама от тях не беше виждал никога досега, а останалите бяха: Ърнист Хароуден, посредствен човек на средна възраст, с каквито са пълни лондонските клубове, който нямаше неприятели, но нямаше и истински приятели; лейди Рокстън, натруфена жена на четиридесет и седем години, с крив нос, която много се стремеше да се самокомпрометира, но беше толкова грозна, че за голямо нейно разочарование никой не искаше да повярва в каквато и да била клюка за нея; мисиз Ърлин, енергична личност без особено положение в обществото, с очарователен дефект в говора и с червена коса; лейди Алис Чапмън, дъщерята на домакинята, безвкусно облечена, скучновата млада жена, с едно от ония типични английски лица, които никога не могат да се запомнят; и нейният съпруг, червенобузест човек, с бели бакенбарди, който, подобно на мнозина от неговата класа, си въобразяваше, че необузданата веселост може да изкупи изцяло липсата на ум.