Джек Фокс - Последният шанс

Беше полунощ, валеше дъжд и именно тогава видях, че шосето е затворено от полицията. Четири полицейски коли със запалени фарове стояха по средата. Натиснах спирачката. Момчето, което седеше до мен, полетя към ветроупорното стъкло, изправи се и притисна ловджийския си нож в ребрата ми:

— По дяволите, само една ненужна дума и ще ви пробода!

Обърнах глава и го погледнах. Лицето му изглеждаше побеляло като стена, но явно беше решено на всичко. Беше облечено в джинси и кожено яке, а на краката си имаше захабени обувки.

Спря ме преди четвърт час, когато трябваше да намаля, движейки се по страничния път. Отвори дясната врата, промъкна се на седалката до мен и притисна към гърдите ми широкия си нож.

— Избягах по време на работа навън от затвора „Лоджи Уел“ — каза то. — Имам доживотна присъда за убийство. Само младостта ми ме спаси от електрическия стол. Пътувайте нататък, ако ви е мил животът!

Нямах изход. Дадох газ и тръгнахме. Сега ни спря полицията. Вратата на една от колите се отвори и се приближиха двама полицаи. Единият насочи прожектора си, а вторият дойде при нас.

— Какво се е случило? — запитах аз и почувствах, че гласът ми звучи като чужд.

— Закъде пътувате?

— До следващото селище, до Сънър. Отивам при жена си — отговорих аз.

— Името?

— Бен Месън.

— Свидетелството за правоуправление у вас ли е?

— Естествено — отвърнах и извадих портмонето си от джоба на панталоните и издърпах свидетелството. Подадох го на полицая и той насочи към него фенерчето си, след това кимна с глава и освети момчето, седящо до мен.

— А този кой е?

— Братовчед ми Хари — отговорих прибързано.

— Живее при вас на „Грейндж Роуд“?

— Да.

— През нощта да сте забелязали нещо подозрително!

— Какво по-точно?

— Нещо да са правили с автомобила ви?

Отдъхнах си.

— Нищо не съм забелязал — изведнъж ми хрумна нещо. Лявата си ръка държах на коляното и сега започнах да я приближавам към дръжката на вратата. Високо, овладявайки треперенето на гласа си, попитах:

— Какво точно е станало?

— На „Болдуин Корнър“ са нападнали мъж, горе-долу преди три часа.

Бил е бижутер от Чикаго. Нападателят е откраднал нешлифовани диаманти на стойност 200 000 долара.

— Знаете ли кой го е направил?

— Засега не. Знаем само, че е пътувал с откраднат автомобил. Ударил е бижутера с нещо твърдо по главата, но за щастие не твърде силно. Скоро след това човекът дошъл на себе си и вдигнал тревога, но престъпникът изчезнал.

— Защо тогава спирате всички автомобили, като знаете с какъв точно е избягал?

— Не пътува вече с него. Разбил го е в едно дърво двадесет минути след нападението.

— По дяволите — промърморих аз. Ръката ми вече лежеше на дръжката на вратата. Сега трябваше да я натисна и да изскоча от автомобила по-бързо, отколкото можеше да ме настигне и прободе ножът на момчето.

— Вуйчо Бен — обади се в този момент момчето, — вече трябва да тръгваме, леля Ан ни чака…

Не довърши, когато успях да натисна дръжката и светкавично изскочих, крещейки:

— Ето го престъпника, когото търсите. Скочи в колата, заплашвайки ме с нож… Задръжте го!

Момчето понечи да избяга, но го достигнаха куршумите на полицаите. Отдъхнах си. Един от полицаите клекна до трупа и започна да го претърсва.

— Няма нищо — каза той. — Никакви документи.

— Може би ги е скрил в колата? — каза другият.

Претърсиха вътрешността на автомобила, но и тук нямаше нищо.

— Мога ли да си тръгвам? — запитах аз. — Жена ми вече сигурно се ядосва.

— Разбира се — каза един от полицаите. — Можете да тръгвате. Ако ни потрябвате, ще ви извикаме.

Преминах покрай полицейските коли и дадох газ. Сега наистина си отдъхнах свободно. Грешка беше, че ударих толкова слабо бижутера. Втората грешка беше твърде бързото каране с откраднатия автомобил и разбиването му в дървото. Удаде ми се да открадна и друга кола, на някой си Бен Месън. За щастие свидетелството за правоуправление беше в жабката. Ужасно ме беше страх, че няма да успея да изскоча от колата и момчето ще ме засегне с ножа. Това беше последният ми шанс. Ако ме беше ранил, полицаите щяха да пожелаят да ме превържат и тогава щяха да открият в пазвата ми торбичката с нешлифованите диаманти.

© Джек Фокс

Сканиране, разпознаване и редакция: 4040, 2007

Публикация:

Вестник „Стандарт“

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/4468)