Пол Февал - Гърбавия

— В галоп!

Мъжът, който ме държеше, тутакси запуши устата ми с ръка, за да заглуши виковете ми. Изведнъж обаче видяхме през полето към нас да препуска някакъв конник, който летеше като вихър. Беше яхнал впрегатен кон, без седло и сбруя; косата му се вееше на вятъра заедно с дрипите на окъсаната му риза. Пътят заобикаляше едно сечище, през което течеше река. Той беше преплувал реката и минал напряко, през сечището.

Той просто летеше към нас, настигаше ни! Не можех да позная баща си, обикновено тъй нежен и кротък; не можех да позная моя приятел Анри, винаги усмихнат, когато беше до мен. Човекът, който ни догонваше, беше страховит, прекрасен като бурно небе. С едно последно усилие конят изскочи на пътя и изтощен рухна на земята. Приятелят ми стискаше в ръце палешника на ралото си.

— Дръжте го! — извика знатният велможа.

Но моят приятел го изпревари и размахвайки с две ръце палешника на ралото, нанесе два удара. Двама въоръжени с шпаги прислужници се търкулнаха на земята, обливайки се в собствената си кръв. При всеки свой удар, приятелят ми викаше:

— Аз съм тук! Аз съм тук! Лагардер! Лагардер!

Човекът, който ме държеше, понечи да побегне, но приятелят ми дори за миг не го беше изпуснал от поглед. Той веднага се хвърли подире му и минавайки по телата на двамата прислужници, с един удар на палешника го просна на земята. Не, мамо, не припаднах. По-късно едва ли бих могла да имам тази смелост, но през цялото време на ужасната битка аз гледах с широко отворени очи, размахвах малките си ръчици с всички сили и виках:

— Смелост, приятелю Анри! Смелост! Смелост!

Трудно ми е да кажа дали битката продължи повече от минута, но той вече беше успял да яхне коня на един от убитите и притискайки ме към гърдите си, препусна в галоп.

Вече не се върнахме в алкерията. Моят приятел ми каза, че собственикът й го бил предал, и добави:

— Градът е единственото място, където можем да се скрием.

Оказваше се, че трябва да се крием. Дори на ум не ми беше идвала подобна мисъл. В мен се пробуди любопитството, а в същото време и смътното желание да му обещая всичко, което поиска. Започнах да го разпитвам, но той само ме притисна още по-силно към гърдите си и рече:

— После, по-късно — И малко тъжно попита: — Нима толкова ти дотегна да ме наричаш татко?

Не, не трябва да ревнуваш, мила мамо! Та той беше цялото ми семейство, баща и майка едновременно. Грешката не е твоя, теб те нямаше там.

Всеки път, когато си спомня за моето детство, очите ми се изпълват със сълзи. Той беше толкова добър, толкова нежен, и едва ли твоите целувки, мамо, биха могли да бъдат по-нежни от ласките му! Той, тъй страховит! Тъй смел! О, как би го обикнала, ако можеше да го видиш!“

До този ден още не бях влизала зад стените на град, тъй че когато забелязахме в далечината камбанариите на Памплона, аз попитах какво е това.

— Това са църкви — отвърна моят приятел. — Там ще видиш много хора, моя мъничка Орор, много елегантни господа и прелестни дами, но завинаги ще се разделиш с твоите градински цветя.

В първия момент изобщо не съжалявах за градинските цветя. Мисълта, че ще видя толкова много елегантни господа и прелестни дами, ме възхищаваше. Влязохме през градската порта и два реда високи и мрачни къщи веднага скриха небето от погледа ни. С малкото пари, с които разполагаше, моят приятел нае една стаичка. Станах затворничка.

В планината, в алкерията също, аз имах простора и слънцето, цъфналите дървеса, обширните поляни н компанията на мои връстници. А тук — само четири стени; навън — дългата поредица от сиви къщи и гнетящата тишина на испанските градове; вътре — самотата. Моят приятел Анри излизаше сутрин и се прибираше чак вечерта. Идваше си с черни ръце и пот на челото. Беше тъжен и единствено моите ласки можеха да му върнат усмивката.

Бяхме бедни и преглъщахме хляба си сух, но понякога той все пак намираше начин да ми донесе шоколад, този испански деликатес, а и някои други лакомства. В такива дни отново виждах клетото му лице щастливо и усмихнато.

— Орор — каза ми той една вечер, — знайте, че в Памплона аз се казвам дон Луис, а попитат ли ви за вашето име, отговаряйте: Марикита.

До този момент го знаех единствено под името Анри, с което винаги се бяха обръщали към него. Самият той така и никога не ми откри, че е кавалерът дьо Лагардер. Научих го съвсем случайно. Трябваше да се досещам сама и за всичко онова, което беше направил за мен, когато съм била още съвсем малка. Предполагам, че не е искал да разбера колко много съм му задължена.