Пол Февал - Гърбавия

Почти бях уверена, че Анри е бил замесен в цялата тази трагедия, но единствен той можеше да го потвърди.

…Слънцето вече залязваше, когато потеглихме обратно по пътя към долината. Сърцето ми бе свито. Още много пъти се обръщах, за да видя отново мрачния гранитен колос, извисяващ се върху огромния си пиедестал.

През нощта сънят ми бе спохождан от привидения: една жена в траур с малко дете на ръце, склонила се над пребледнял млад мъж с промушени гърди.

Вие ли бяхте жената, мамо?

На следния ден, на палубата на кораба, който щеше да ни пренесе през океана и Ламанша до бреговете на Фландрия, Анри ми каза:

— Много скоро ще узнаете всичко, Орор. Дано бог даде да бъдете по-щастлива!

Когато изричаше тези думи, гласът му бе тъжен. Но нима е възможно да ме сполети нещастие, когато се събера със семейството си! Дори и така да е, аз пак искам да ви срещна, мамо…

Слязохме от кораба в Остенде. В Брюксел Анри получи някаква солидна на вид депеша с държавния печат на Франция. Още на следващия ден заминахме за Париж.

Беше вече тъмно, когато минахме под Триумфалната арка, докъдето стига пътят от Фландрия и започва градът. Пътувах в карета заедно с Франсоаз. Анри яздеше пред нас. Постепенно се вглъбявах в себе си, мамо. Нещо ми подсказваше: „Тя е тук!“ Вие сте в Париж, мамо, уверена съм в това. Усещам въздуха, който дишате.

Минахме по дълга улица между два реда високи сиви къщи, после свърнахме в малка пресечка, която ни изведе до някаква църква, заобиколена от гробище. Тогава разбрах, че това са църквата и гробището „Сен Маглоар.“ Срещу него се издигаше величествен и аристократичен на вид дворец, дворецът на Гонзаг.

Анри скочи от коня си и ми подаде ръка, за да сляза. Влязохме в гробището. Зад църквата, оградена с проста дървена решетка, се намираше отворена ротонда, между чиито аркади се виждаха многобройни внушителни гробници.

Минахме зад дървената решетка. Една висяща под свода лампа слабо осветяваше ротондата. Анри се спря пред една мраморна гробница, върху която беше изваяно изображението на млад мъж. Той целуна челото на статуята. После го чух да казва със сълзи в гласа:

— Братко, ето ме. Бог ми е свидетел, че направих каквото можах, за да изпълня обещанието си.

Зад нас се разнесе лек шум. Обърнах се. Старата Франсоаз Беришон и внукът й Жан-Мари бяха коленичили в тревата от другата страна на дървената ограда. Анри също коленичи. Той дълго и мълчаливо се моли. После се изправи и ми каза:

— Орор, целунете този лик.

Подчиних се и попитах защо. Той понечи да ми отговори, но се разколеба и накрая рече:

— Защото беше благородна душа, момичето ми, и защото го обичах!

Аз отново целунах леденото чело на статуята. Анри притисна ръката ми към сърцето си, за да ми благодари.

Ах, мамо, да знаете само как обича той, когато наистина обича! Може би пък да не ми е било писано да ме обикне.

Малко след това вече бяхме в къщата, където дописвам тези редове, предназначени за вас, мила мамо. Анри я беше наел предварително.

Откакто престъпих прага на този дом, изобщо не съм го напускала. Тук се чувствувам по-самотна откогато и да било, тъй като в Париж Анри е много по-зает, отколкото преди. Виждам го едва ли не само на масата. Забранено ми е да излизам, а преди да застана на прозореца трябва много да внимавам.

Ах, мамо, с каква готовност бих му се подчинявала, ако беше ревнив, с каква радост бих забулвала лицето си, бих се крила, бих се пазила единствено за него! Но аз помня фразата, произнесена в Мадрид: „Правя го не заради себе си, а заради вас.“

Да, мамо, прави го не заради себе си, тъй като човек ревнува само онази, която обича.

Самотна съм. През моите спуснати пердета виждам шумната, сновяща тълпа. Тези хора до един са свободни. Виждам и къщите от другата страна на улицата. На всеки етаж живее по едно семейство; виждам млади жени и техните прелестни засмени дечица. Те са щастливи. Виждам също и прозорците на Пале Роаял, вечер често осветени заради баловете на регента. Дамите от кралския двор минават с каретите си, до чиито врати яздят великолепни конници. Чувам музиката на танците. Понякога не мога да мигна цяла нощ. Но достатъчно е да ме дари с ласка, достатъчно е да промълви някоя нежна думица, за да забравя всичко това, мамо, и да бъда щастлива.

Човек би сметнал, че се оплаквам. Не, мамо, не мислете, че ми липсва нещо. Анри винаги ме отрупва с щедрости н внимание. Нима някой би могъл да го кори за това, че толкова отдавна е хладен към мен!