Клод Фарер - Тома Агнеца

— Седемстотин хиляди лири! — смая се адмирал Габаре.

— Тъкмо толкова! — потвърди гордо Тома.

Командуващият подръпна сивите си мустаци.

— Седемстотин хиляди златни лири! — повтаряше той полугласно почти невярващ. — Господине, откъде имате това богатство?

Тома гордо тури ръка на кръста си.

— От Сиудад Реал в Нова Гренада — отвърна той, — от Сиудад Реал — испански град, който наскоро превзех с щурм с мои другари флибустиери и който плячкосах, както се полага. Камък върху камък не остана!

Думата „флибустиери“ има ефект. Адмирал Габаре вече не се съмняваше и още повече се възхити. Тогава, гледайки корсаря с широко отворени очи, той продължи — вече по-бавно и по-тежко:

— И така, господине, на вашата фрегата вие сте имали, а и сега ги имате, ваши собствени седемстотин хиляди златни лири? И независимо от това не сте се поколебали да вземете участие в една опасна битка, от която можехте много лесно да се измъкнете, ако бяхте пожелали! Бога ми, рискували сте много в тази игра!… Ако бяха ви победили или пленили, вие щяхте да загубите и богатството, и свободата си!… А може би имате жена и деца в Сен Мало, които ви очакват и разчитат на богатството, което им носите?…

— Да ме победят? Да ме пленят? — искрено се учуди Тома и се осмели да се разсмее с цяло гърло. — Е, господин адмирал, какво говорите? Не съм чувал да се говори за такова нещо, нито пък екипажът ми, откакто вече пет години се бием срещу враговете на краля по всички морета! Колкото до децата — нямам деца; а за жена — имам си жена, слава богу, но не в Сен Мало, тя спи тук, в моята кабина, дори току-що взе участие в нашата битка…

Старият командуващ се надигна изведнъж, сякаш искаше да скочи от носилката си.

— Какво? — изуми се той. — Господине, вашата жена е била преди малко на кораба? Нападахте врага и жена ви беше до вас?

— Да, наистина! — отвърна Тома. — Даже беше си облякла, за да се подиграе по-хубаво с холандските плъхове, най-хубавата рокля от брокат, беше си сложила две ливри пудра на главата и две стъпки червило на всяка буза!

Адмирал Габаре се отпусна на носилката си.

— Господине — рече просто той, — кралят ще научи за това.

Каляската зави в ъгъла на един внушителен площад и спря. Оттам слезе командуващият ескадрата, опирайки единствената си ръка на рамото на Тома, който го последва.

— Ето ни, господа, пристигнахме! — каза тогава адмирал Габаре, освобождавайки каляската. — На този площад след малко ще дойде кралят и аз ще имам удоволствието да ви представя, както сам той благоволи да ми заповяда. Няма да чакаме много, защото сме дошли малко по-рано от определения час, а никой на този свят не е по-точен от негово величество.

От тази тераса погледът се плъзваше над една равнина — най-прекрасната и най-живописната, която можеше да съществува. Широка река виеше сребърните си меандри и от адмирал Габаре Тома узна, че тази река е самата Сена, която напоява Париж. По-нататък селски камбанарии стърчаха над горите. А в далечината една бухнала в дървета планина скриваше големия град, където Тома бе пристигнал по-предния ден и от който още бе като замаян.

Изведнъж Тома почувствува, че всичките му мисли из-хвръкват от ума му, както ято чайки при оръдеен залп: адмирал Габаре го бе стиснал здраво за рамото, прошепвайки една единствена всемогъща дума:

— Кралят!

Тома инстинктивно свали шапката си. Командуващият ескадрата беше вече гологлав.

Блестящ кортеж припряно заизлиза от двореца. Коне, каляски, слуги и цял куп хора, бързащи да наобиколят неколцина прекрасно облечени господа, които вървяха начело, а след тях — команда мускетари и телохранители.

Кортежът стигна до площада. Тома започна да различава лицата. От придворните, които вървяха най-отпред, се отдели един мъж, по-представителен от другите и по-величествен. Тома изтръпна, разпознавайки надменните черти, острия поглед, гордия нос. Това беше кралят, също като по медалите и по картините, които Тома бе гледал често, но без и през ум да му мине, че някога ще има необикновената чест да види оригинала тъй отблизо.

Кралят се приближаваше. Командуващият ескадрата Габаре се дръпна в края на терасата и се наложи да направи знак на Тома, който от вълнение си стоеше точно по средата, препречил пътя на краля.

На шест крачки от негово величество адмирал Габаре направи реверанс. Тома, който се бе упражнявал, също направи реверанс — бе му останало тъкмо толкова хладнокръвие, колкото да си спомни, че трябва да повтаря точно всяко движение на стария командуващ ескадра. А кралят, много любезен, допря ръка до шапката си и се спря.