Джовани Бокачо - Декамерон

Минали цели осемнадесет години, откак Анверският граф избягал и напуснал Париж; едни ден у тоя човек, който живеел в Ирландия в най-голяма бедност и изтърпял какво ли не, се появило желание да разбере, ако това. е възможно, какво е станало с децата му. Затова, като се уверил, че външността му в сравнение е преди напълно се е променила, усещайки, че вследствие продължителната работа е станал много по-як, отколкото през младежките си години, които прекарвал в безделие, графът, облечен като последен бедняк, напуснал човека, при когото живял дълго време, и потеглил за Англия; отишъл там, където на времето оставил Перото, разбрал, че той е станал маршал и важна особа, видял го, че е здрав, як и голям хубавец; зарадвал се много, но решил да не му се обажда, докато не разбере какво е станало с Джанета.

Поради това потеглил отново на път и се спрял чак като стигнал в Лондон; там разпитал най-предпазливо за дамата, при която оставил на времето Джанета, и за нейното положение и узнал, че Джанета се е омъжила за сина на същата дама; станало му много драго и като се уверил, че децата му са живи и са се наредили добре, решил, че сполетелите го преди беди са дребна работа. И тъй като много му се искало да види дъщеря си, той започнал да ходи да проси в съседната къща; един ден там дошъл Джакето Ламиен — така се наричал съпругът на Джанета — и като го видял толкова беден и стар, смилил се над него и заповядал на слугата си да го отведе в неговия дом и да му даде да яде колкото му душа иска; слугата изпълнил това с най-голяма охота.

Джанета била родила на Джакето няколко деца — най-голямото нямало повече от осем години, а от тях по-хубави и по-мили деца нямало в целия свят; щом видели, че графът седнал да се храни, те се струпали около него и почнали да му се радват, движени от някаква тайнствена сила, сякаш чувствували, че това е дядо им. А той, знаейки, че са негови внуци, започнал да ги гали и ласкае с най-голяма любов и децата за нищо на света не искали да се отделят от него, въпреки че наставникът, комуто било възложено да се грижи за тях, ги приканвал Да си тръгнат. Като чула всичко това, Джанета излязла от стаята си, отишла, където бил графът, скарала се на децата си и ги заплашила с бой, ако не се подчинят на своя наставник. Децата се разплакали и почнали да викат, че искат да останат при тоя добър човек, който ги обича повече от техния наставник; при тия думи и Джанета, и графът прихнали да се смеят. Графът станал, за да почете дъщеря си не като дъщеря, а както бедняк следва да почете такава дама, и когато погледнал Джанета, душата му се изпълнила с безкрайна радост. Но тя не могла да го познае пито тогава, нито после, защото той се бил изменил страшно много в сравнение с преди — остарял, целият побелял, с голяма брада, а освен това бил отслабнал и помургавял — по-скоро приличал на друг човек, отколкото на графа. Щом дамата разбрала, че децата не искат да се разделят с него и се разплакали, когато понечили да ги отведат, казала на наставника да им разреши да останат още малко.

Децата останали при добрия човек, а бащата на Джакето, който в това време се прибрал в къщи, научил за станалото от наставника. Понеже не обичал Джанета, той казал: „Остави ги, дано даде Господ добро да не видят! Отишли са там, отдето им е потеклото; нали по майчина линия произхождат от просяк, нищо чудно, че около просяк се и завъртяха.“ Графът чул тия думи и много се натъжил, но нямало що да стори — свил рамене и преглътнал това оскърбление, както бил преглъщал много други. А Джакето, който чул как се радват децата му на тоя добър човек (въпреки че това не му било кой знае колко приятно, но той толкова ги обичал, че не искал да ги гледа да плачат), наредил да назначат тоя човек на някаква работа, стига той да пожелае да остане у тях. Графът отвърнал, че би останал на драго сърце, но че може само да гледа, коне, тъй като през живота си не се бил занимавал с друго. И така, дали му един кон, за който да се грижи, а след като свършвал с коня, той започвал да забавлява децата.

Докато съдбата направлявала Анверския граф и децата му по този начин, както разказахме, случило се така, че кралят на Франция, след като сключил ред примирия с германците, умрял и на престола се възкачил синът му, чиято жена била същата, заради която бил прогонен графът. Щом свършило последното примирие с германците, новият крал възобновил кръвопролитната война; в негова помощ, като на нов родственик, английският крал изпратил голяма войска, предвождана от неговия маршал Перото и от Джакето Ламиен — сина на другия маршал, с когото потеглил и добрият човек и без някой да го познае, останал дълго време във войската като коняр; понеже бил вещ и опитен, със съвети и дела тук той помогнал много — много повече, отколкото се искало от него. Но докато траяла войната, френската кралица се разболяла тежко; усещайки, че е на смъртно легло, тя се разкаяла за всички свои грехове и се изповядала най-благочестиво пред Реймския архиепископ, когото всички смятали за най-свят и добър човек; разказвайки му за греховете си, тя казала и за голямата несправедливост, сторена на графа по нейна вина. И не се задоволила да каже това само на него, ами в присъствието на мнозина други почтени люде разказала всичко, както си било, и ги помолила да се застъпят пред краля, за да може графът, ако е жив, а ако не — някое от децата му поне, да бъде възстановен в предишния му сан.