Джовани Бокачо - Декамерон

Никой нищо не казал, всички очаквали да чуят какво ще рече той по-нататък. Николучо, дамата и всички присъствуващи плачели от умиление; месер Джентиле обаче станал, взел на ръце малкото момче, хванал дамата и като я повел към Николучо, рекъл: „Куме, стани! Връщам ти не твоята съпруга, която бе изоставена от нейните и от твоите близки, а искам да ти подаря тая жена, която е моя кумица, заедно с невръстния й син, за когото съм сигурен, че е заченат от тебе и когото кръстих, като му дадох името Джентиле; и въпреки че тя престоя в моя дом близо три месеца, аз те моля пак да милееш за нея; заклевам се в Господа Бога — който може би ме накара да я залюбя, за да може (както се и случи) моята любов да стане причина за нейното спасение, — че никога, нито с майка си, нито с баща си, нито дори със самия теб, тя не е живяла така честно, както в моя дом, под закрилата на майка ми.“ Като изрекъл това, той се обърнал към дамата и казал: „Мадона, сега аз ви освобождавам от всички обещания, които ми дадохте, и ви предавам на Николучо.“ И предавайки дамата и детенцето в ръцете на Николучо, той се върнал и седнал отново на мястото си.

Николучо посрещнал жена си и сина си с най-голяма радост — а радостта му била голяма, защото той изобщо не се надявал на подобно нещо — и благодарил най-сърдечно на рицаря; всички останали, които плачели от умиление, похвалили много месер Джентиле. Хвалел го и всеки, който узнал по-късно за станалото.

Дамата била посрещната най-тържествено в своя дом, а болончаните дълго време гледали на нея с удивление, като на възкръснала от гроба. Месер Джентиле живял до края на дните си в най-голяма дружба с Николучо, с неговите близки и с роднините на жена му.

Е, благородни дами, какво ще кажете за тава? Нима мислите, че постъпката на краля, който подарил на друг своята корона и своя скиптър, или на абата, който помирил разбойника с папата, без това да му струва нещо, или пък постъпката на стареца, който сам се подложил под ножа на злодея, нима наистина мислите, че всичко това би могло да се сравни с постъпката на месер Джентиле? Той бил и млад, и пламенен, убеден в правото си да притежава онова, което чуждата небрежност захвърлила на улицата и което той за щастие запазил; но не само съумял да обуздае по най-честен начин страстта си, ами намерил сили да върне по собствена воля това, което било в ръцете му и към което той се стремял с цялата си душа и искал някога да похити.

Убедена съм, че нито едно от досега разказаните великодушни дела не би могло да се сравни с това.

Мадона Дианора иска от месер Ансалдо през януари да й направи градина, красива също като през май; месер Ансалдо задлъжнява на един некромант и изпълнява искането на дамата; съпругът на мадона Дианора й разрешава да се отдаде на Ансалдо, но последният, като научава за великодушието на нейния съпруг, я освобождава от задължението да изпълни обещанието си, некромантът пък от своя страна опрощава дълга на месер Ансалдо.

Нямало човек от веселата дружина, който да не превъзнесе с хвалебствия месер Джентиле чак до небето; след това кралят наредил на Емилия да продължи и тя, сякаш това и чакала, започнала смело така:

— Нежни дами, никой не би могъл да отрече, че месер Джентиле е постъпил великодушно; но ако някой седне да ни уверява, че е невъзможно да бъде извършено по-добро дело от това, няма да ни е чак толкова трудно да му докажем, че е възможно да се върши още по-голямо добро; именно това искам да ви разкажа с кратката си новела.

Във Фриули — област студена, но осеяна с прекрасни планини, с безброй реки и бистри извори, се намира един град, наречен Удине, където някога живяла красива и благородна дама, на име мадона Дианора, съпруга на някой си Джилберто — много богат, приятен и добродушен човек. Със своите достойнства дамата заслужила горещата любов на един именит и благороден барон, на име месер Ансалдо Граденсе, който имал високо положение и бил прочут навред с умението си във военните работи и със своята любезност. Той обичал най-пламенно мадона Дианора, правел всичко, каквото му било по силите, за да я накара и тя да то залюби, пращал й често послания, но усилията му отивали напразно. Понеже задирянията на рицаря дотегнали на дамата, като се уверила, че макар и да му отказвала всичко, за което я умолявал, той не преставал нито да я обича, нито да я ухажва, за да се отърве от него, тя намислила да му поиска да извърши нещо нечувано и по нейно мнение невъзможно за изпълнение; затова един ден тя казала следното на жената, която често я посещавала от негово име: „Добра жено, много често ти ме уверяваше, че месер Ансалдо ме обича най-много от всичко и от негово име си ми предлагала чудесни подаръци; нека той си ги задържи за себе си, защото няма никога нито да го залюбя, нито пък ще угодя на неговите желания заради тях. Ако бих могла да се уверя, че той наистина ме обича толкова, както ти твърдиш, аз несъмнено ще го залюбя и ще направя каквото желае; готова съм да изпълня желанието му при условие, че той ме увери в любовта си, като изпълни това, което поискам от него.“ Жената запитала: „Мадона, какво искате от него?“ Дамата отвърнала: „Ето какво искам от него: искам през следващия месец януари край нашия град да изникне цяла градина със зелена трева, с цветя и кичести дървета, ама така, сякаш е през май; не стори ли това, да не е посмял повече да праща при мен нито теб, нито когото и да е другиго, защото, ако продължава да ми досажда, ще се оплача на мъжа си и на моите близки, макар че досега нищо не съм им казвала, и ще се постарая да се отърва от него.“