Джовани Бокачо - Декамерон

Кралят и дамите похвалили много канцоната на Неифила, а след това, понеже било вече твърде късно, кралят наредил всички да се приберат и да си отдъхнат до следния ден.

Завършва деветият ден на Декамерон, започва десетият и последен ден, в който под ръководството на Панфило дружината разсъждава за тия, които са проявили благородство или великодушие в любовните или други дела.

Когато Панфило станал и заповядал да събудят дамите и неговите другари, по някои облачета на запад все още играели бакърени отблясъци, докато краищата на ония, дето били на изток, изглеждали като позлатени, а самите те сияели от приближаващите се към тях слънчеви лъчи. Когато дружината се събрала, Панфило обсъдил с останалите накъде да тръгнат да се поразвлекат, след което пристъпил бавно, съпровождан от Филомена и Фиамета, а другите тръгнали след тях. Те дълго се разхождали, беседвайки за бъдещия си живот, питали се, отговаряли си и след като направили голяма обиколка, щом слънцето започнало да напича, се прибрали в двореца. Тук наредили да изплакнат чашите и който бил жаден, пил от бистроструйния извор, а после всички тръгнали да се разхождат под приятните сенки на градината, докато станало време за обед. След като се наобядвали и подремнали, те както обикновено се събрали там, където им наредил кралят; той заповядал на Неифила да разкаже първата новела и тя започнала весело така.

Един рицар служи при испанския крал и си наумява, че не е възнаграден според заслугите си; тогава кралят му доказва по най-убедителен начин, че не той е виновен за това, а злата съдба, след което го дарява най-щедро.

— Уважаеми дами, аз трябва да смятам, че кралят ми оказа най-голяма милост, след като ми възложи първа аз да говоря за такова нещо, каквото е великодушието, защото както слънцето е украшение и хубост за небето, така и великодушието е блясък и светило на всяка друга добродетел. Поради това аз ще ви разкажа една новела, която според мен е твърде приятна, а и самото й припомняне няма да е без полза.

И така, вие трябва да знаете, че измежду множеството храбри рицари, с които нашият град се слави от край време, имало един, на име месер Руджери дей Фиджовани, който може би е бил най-достоен от всички. Той бил богат, притежавал и възвишен дух, но като взел под внимание особеностите на нравите и на живота в Тоскана, заключил, че ако продължава да живее тук, не ще има възможност да се отличи както трябва със своето мъжество, затова намислил да отиде за известно време при краля на Испания Алфонсо, чиито слава и доблест по онова време превъзхождали славата на всеки друг властелин. След като се снабдил с подходящи доспехи и коне и събрал достойна за себе си свита, той заминал за Испания, където кралят го приел най-благосклонно. Там месер Руджери започнал да води разкошен живот, извършил удивителни подвизи и много скоро се прославил като смел и мъжествен човек.

След като живял там доста време, следейки най-внимателно поведението на краля, на месер Руджери му се сторило, че кралят твърде необмислено раздава ту замък, ту град, ту баронство, и то все на хора, дето никак не били заслужили; и понеже кралят не му подарил нищо, а месер Руджери знаел цената си и сметнал, че това може само да намали славата му, той решил да си замине и отишъл при краля с молба да го освободи. Кралят се съгласил и му подарил едно от най-красивите и добри мулета, яздени някога от човек; подаръкът бил добре дошъл за месер Руджери, тъй като му предстоял дълъг път. След това обаче кралят викнал един умен човек от свитата си и му заръчал да измисли най-подходящия начин да тръгне заедно с месер Руджери, но така, че рицарят да не се досети, че тоя човек е пратен от краля; заръчал му още да запомни всичко, каквото рицарят му каже за него, за да може после да му го предаде, а на следната утрин след заминаването да заповяда на рицаря да се върне обратно при краля. Придворният стоял нащрек и щом разбрал, че месер Руджери е напуснал града, успял да се присъедини много ловко към него, давайки му да разбере, че и той пътува за Италия.