Джовани Бокачо - Декамерон

Никострат си рекъл, че и двамата са казали самата истина, сиреч че те никога не биха се осмелили да извършат подобно нещо в негово присъствие, затова престанал да ги упреква за станалото, а почнал да говори какво невиждано чудо била промяната в зрението на човека, който се покатервал на това дърво. Лидия продължавала да се преструва, че е много ядосана от мнението, изказано от Никострат за нея, и заявила: „Ще направя всичко, каквото ми е по силите, та тая круша никога вече да не може да хвърля такъв срам ни върху мен, ни върху която и да е друга жена; затова, Пире, бягай да донесеш една брадва и отсечи това дърво, за да отмъстиш и за теб, и за мен, въпреки че много по-добре ще бъде да ударим една брадва по главата на Никострат, който позволи разумът му да бъде заслепен толкова лесно, без да се опита поне малко да поразмисли; защото, макар и да ти се е сторило, че си видял със собствените си очи онова, за което ни разправяше, разумът ти никога не биваше да приеме и допусне, че е възможно такова нещо.“

Пир изтичал да вземе брадвата и отсякъл крушата; а Лидия, като видяла, че дървото паднало на земята, обърнала се към Никострат и му казала: „Както виждам, врагът на моята чест е повален; с това се уталожи и моят гняв.“ Никострат я помолил да му прости, тя го сторила най-великодушно и му заповядала занапред да не е посмял да заподозре в подобно нещо жената, която го обича повече от себе си.

Така клетият измамен мъж се прибрал с нея и с нейния любовник в двореца, където впоследствие Пир се утешавал и наслаждавал с нея, а тя с него при най-големи удобства. Дано Бог даде и на нас същото.

Двама мъже от Сиена обичат една жена, която е кумица на единия от тях; кумът умира, но в изпълнение на даденото преди това обещание се явява на своя приятел, за да му разкаже как се живее на оня свят.

Оставало само кралят да разказва; като видял, че дамите, които окайвали отсеченото без вина дърво, се поуспокоили, той започнал така:

— Известно е, че всеки справедлив крал трябва да бъде пръв блюстител на издадените от него закови; не постъпва ли така, той трябва да бъде смятан не за крал, а за достоен за наказание роб; аз, вашият крал, почти съм принуден да извърша такова прегрешение и да заслужа подобно порицание. Вярно е, че вчера аз постанових по какъв въпрос да разговаряме днес и нямах никакво намерение да се възползувам от моята привилегия, а да се подчиня наравно с вас на издадения закон и да говоря за каквото и вие разказвахте; но вие не само разсъждавахте за същото, за което и аз възнамерявах да говоря, ами казахте толкова много и толкова хубави неща, че колкото и да се ровя из паметта си, не мога да си припомня, нито да си представя нещо, което бих могъл да ви разкажа по тоя въпрос и което да не отстъпва на вече казаното. Ето защо аз съм принуден да престъпя закона, издаден от самия мен, и тъй като заслужавам да бъда наказан, заявявам, че съм готов да понеса каквато и глоба да ми бъде наложена; но аз все пак ще използувам обичайната си привилегия. Искам да ви кажа, скъпи дами, че както новелата за кума и кумицата, разказана ни от Елиса, така и глупостта на хората от Сиена ми подействуваха толкова силно, че ме подтикват да оставя настрана въпроса как умните жени мамят глупавите си съпрузи и да ви дам възможност да чуете една новела, която — макар и да съдържа доста неща, на които не бива да се вярва — все пак е приятна за слушане.

И така, в Сиена живели двамина младежи от простолюдието; единият се казвал Тингочо Мини, а другият — Меучо ди Тура; те живеели в Порта Салая и, изглежда, много се обичали, защото си дружели само двамата и с други хора почти не се събирали. Както всички, и те ходели на църква, ходели на проповедите и често слушали да им говорят за славата или мъките, които се полагали на оня свят на душите на мъртъвците според техните заслуги приживе; желаейки да имат достоверни сведения за тая работа, а не знаейки как да ги получат, те си обещали един на друг, че който от тях умре пръв, ще се върне (стига да е възможно) при тоя, дето е останал жив, и ще му съобщи всичко, каквото оня поиска да узнае; те скрепили обещанието с клетва.

След като си дали този обет и продължавали да дружат, работите се стекли така, че Тингочо станал кум на някой си Амброджо Анселмини, живущ в Кампо Реджи, чиято жена, на име мона Мита, родила син. От време на време Тингочо ходел заедно с Меучо на гости у кумицата си, която била много красива и привлекателна жена, и взел, че се влюбил в нея въпреки кумството; Меучо също се влюбил в нея, защото много я харесвал, пък и Тингочо много я хвалел. Но макар и по различни причини, те се пазели да признаят един на друг, че са влюбени в тая жена: Тингочо се въздържал да каже на Меучо, понеже му се струвало, че да се влюби човек в кумицата си, не е хубава работа, и си мислел, че ако някой узнае за това, той много ще се срамува; Меучо пък се въздържал не за друго, а защото забелязал, че Тингочо харесва дамата. Меучо разсъждавал така: „Ако му призная, че съм влюбен в нея, той ще почне да ме ревнува; той е неин кум и може да говори с нея когато си иска, ще направи всичко възможно, за да я накара да ме намрази, и аз никога не ще мога да постигна, каквото искам.“