Джовани Бокачо - Декамерон

Сер Чапелето отговорил: „Отче, не бих искал да съдите за мен по това, че се намирам в дома на тия лихвари; та аз нямам нищо общо с тях, дойдох само да ги вразумя, да ги накарам да се опомнят, да се откажат от мръсния си занаят; мисля, че щях да успея, ако Бог не ми бе пратил това наказание. Знайте, че от баща си аз наследих значително състояние, по-голямата част от което след смъртта му раздадох за прослава на Името Господне; а после, за да мога да преживявам и да помагам на бедните во Христе, почнах да се занимавам с търговийка, та да припечелвам по нещичко; каквото изкарвах, винаги съм го делил с бедните хорица: половината оставях за себе си, другата половина раздавах на тях. Господ, моят създател, така ми помогна, че работите ми вървяха от добре по-добре.“

Монахът казал: „Добре си постъпвал, но я ми кажи, обземал ли те е често гняв?“ Сер Чапелето отвърнал: „Уви, що се отнася до това, трябва да си призная, че се случваше, и то твърде често. Но как да се въздържи човек, като гледа, че людете всеки ден вършат какви ли не безобразия, не спазват Божиите Заповеди и не се плашат от Божия Съд? Като гледах младите как тичат по съблазните, как се заклеват и после пристъпват дадената клетва, как скитат по кръчмите, не ходят на църква и вървят по светския път, а не по пътя господен, по няколко пъти на ден ми минаваше през ума, че е по-добре да умра, отколкото да живея.“ Тогава монахът рекъл: „Сине мой, това е свят гняв и аз няма да ти налагам епитимия 13 13 Епитимия — наказание, наложено от духовна власт. . Но я ми кажи: подбуждал ли те е твоят гняв да извършиш убийство или да нанесеш някому оскърбление или обида?“ Сер Чапелето възразил: „Как може, отче, божи служител като вас да говори такива работи! Та нима мислите, че ако само си бях наумил да сторя поне едно от нещата, които споменахте, Бог щеше да ми помага толкова много? Така постъпват само разбойниците и злодеите, а аз, колчем съм срещал такива люде, винаги съм им казвал: «Върви си, и дано Бог ти покаже истинския път!»“

Тогава монахът запитал: „Я ми кажи, сине мой, и нека Бог те благослови, лъжесвидетелствувал ли си против някого, злословил ли си, присвоявал ли си чуждо против волята на неговия собственик?“ Чапелето отвърнал: „Да, отче, злословил съм против ближния си: имах един съсед, който по цял ден биеше жена си, та веднъж казах лоши неща за него пред роднините на жена му; да знаете колко ми беше дожаляло за тая нещастница! Един Бог знае как тоя грубиянин я съсипваше от бой, като се напиеше!“ Монахът продължил: „Добре, ти ми каза, че си бил търговец; случвало ли ти се е да излъжеш никого, както правят търговците?“ Чапелето отвърнал: „Да, месер, само че не знам кого съм измамил; някой ми донесе пари за сукното, което му бях продал, и аз ги сложих в чекмеджето, без да ги броя. След около месец, като се сетих, намерих четири гроша повече, отколкото се полагаше; и понеже не срещнах отново този човек, когото чаках цяла година, за да му ги върна, раздадох ги в Името Божие.“ Монахът махнал с ръка: „Дребна работа, добре си постъпил.“

И светият човек продължил да го разпитва, а Чапелето му отвръщал все по тоя начин.

Когато монахът се канел вече да му опрости греховете, Чапелето се обадил: „Месер, аз имам още един грях, за който нищо не съм ви казал.“ Монахът запитал какъв е, а Чапелето продължил: „Веднъж накарах слугата си да помете къщата в събота, след деветия час, и не зачетох неделята, както се полага.“ Монахът възкликнал: „О, това е дребна работа, сине мой!“ Чапелето възразил: „Не, не казвайте, че е дребна работа; та неделята заслужава особена почит, нали в тоя ден е възкръснал Спасителят.“ Тогава монахът го запитал: „Друго правил ли си?“ Чапелето отвърнал: „Да, месер! Веднъж, докато се усетя какво правя, се изплюх в храма господен!“ Монахът се усмихнал и рекъл: „Сине мой, не се безпокой за това; та ние, църковните служители, плюем там по цял ден.“ Чапелето се възмутил: „Много лошо правите! Не трябва да има по-чисто място от светия храм, та нали там се принася жертва Богу!“

После му разправил за множество такива свои грехове, а накрая почнал да въздиша и се разридал; той умеел да върши това, когато поиска. Светият монах се учудил: „Какво ти е, сине мой?“ Сер Чапелето отвърнал: „Горко ми, месер! Остана ми един грях, за който никога не съм се изповядвал, толкова ме е срам да го кажа; и колчем си спомня за него, все плача, както сам виждате, защото си мисля, че Бог никога няма да се смили над мен заради този грях.“ Тогава светият отец възкликнал: „Какво говориш, сине мой? Та ако всички грехове, що людете са сторили, и тия, дето ще бъдат извършени, дордето свят светува, се стоварят само върху един човек и този човек почне да се разкайва и самоизмъчва, както правиш ти, Бог би му простил всичко, защото Божията доброта и милосърдие са безконечни.“